ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН НАЧИНАЕЩ ПРЕПОДАВАТЕЛ

ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН НАЧИНАЕЩ ПРЕПОДАВАТЕЛ

 

Ден 1

Боже, защо се захванах? И защо някой не ми каза да не започвам тази работа! Да си бях стояла в къщи да си рисувам и да си гледам децата.

 Ден 2

Има нещо твърде несправедливо в това, да водя моите деца на детска градина, където някой непознат да ги възпитава, а аз, в това време, да възпитавам чуждите. И това, че не можах да отида на първия учебен ден на дъщеря ми, в първа група в детската градина, няма да мога да си го простя.

Ден 3

Дали някой ден ще успея да накарам тези деца да замълчат поне за малко, за да мога да кажа две думи? Иска ми се да съм в къщи да си играя с моите деца. Но как ще си поиграем, като трябва да прегледам толкова много материал, който утре да преподам на децата в училище!?

Ден 10

Главата ми бучи, когато се прибера у дома, ушите ми пищят. И защо се скарах на Митко от трети клас, дали пък не бях груба? Добре е, че има четири-пет деца, които проявяват интерес към рисуването, ще се спогодим с тях.

Ден 15

Често започнах да им подвиквам, не знам дали е нормално, но някак трябва да ги надвикам.  Дали и моите деца се държат така в детската градина с преподавателите си?

Ден 25

Сериозният разговор със Стела от пети клас даде доста добър резултат, ще трябва да опитам същата тактика и с още няколко деца. Изобщо днес е добър ден. Такива хубави рисунки направиха.

Месец 2

Започнахме да свикваме един с друг. Но имам усещането, че влизам в училище и започвам да командвам по всички етажи, където видя ученик. Вероятно звуча много досадно.

Месец 2, седмица 2

Ох! Не мога повече, не искам всеки ден да се разправям с Виктор от 2-ри клас. Да си го възпитават родителите му. Но не трябва да се предавам. Ще сменя тактиката и ще му покажа, че учителят съм аз. Няма да се тревожа повече за това, дали изглеждам като чудовище, или като злодей.

Месец 3

Какво? Как? Да замествам класен ръководител две седмици? Та аз съм учител от три месеца! И то точно в този втори клас. Нужно е чудо, железни нерви са нужни. Ужасявам се от мисълта какво ми предстои.

Месец 3, ден 2

Дисциплината в този клас абсолютно отсъства. Започвам да следвам всяко указание от директора, въпреки, че не виждам светлина в тунела. Какво ще да е това чудо, което ще успее да накара тези децата да замълчат, да ме изслушат, да спрат да хвърлят хартийки, да не танцуват брейк в час, да не си правят фунийки и хартиени самолети, изобщо, по време на час, да се концентрират.

Месец 3, ден 3

Днес първият час мина в мълчание, прави, и разходка по стълбите с цел достигане до крайна точка –ДИРЕКЦИЯТА. Учудвам се от себе си колко лоша мога да бъда и то без да крещя. Вторият час мина в писане на правилата, които е необходимо да спазваме в училище. Безкрайно писане.

Месец 3, седмица 2

Висша сила ми помогна и днес класната стая - подредена, децата седнали на столовете, а не върху чиновете, „ Здрасти, Гери“, усмивки, „Кой учебник да извадим?“. „Еее! Браво деца, заслужихте днес да излезем на разходка!“ Започнаха с виковете и еуфорията. Отново следваше „Укротяване на опърничавата“. „Хайде сега, сядайте, искам пълна тишина и вадим Математиката.“ И….О! Чудо! Чуха ме от първия път, без да повишавам тон. Часовете минаха прекрасно. И още едно чудо стана – намерили нов класен ръководител за този клас. Страхотен ден за българската демокрация!

На следващия ден

Не мога да разбера, какви са тези странни смесени чувства! Толкова ме ядосваше този клас през последните две седмици, а сега някакви нотки на тъга в мен се прокрадват. Как е възможно да ми е мъчно?

Месец 4

Коледна ваканция! Ураа! Почивка!

Ден 1, ваканция

Какви бяха тези сънища, какви бяха тези училищни вълнения? Наспи се, момиче, какво си се развълнувала, цяла нощ да ги сънуваш тия дечурлига!

Ден 2, ваканция

Хайде пак сънища! Какво ли правят сега децата от моя клас? Сигурно много се радват на почивката! Но защо все за тях мисля, моите деца са си в къщи, празници са, аз сънувам онези чуждите деца!

Ден 3, ваканция

Продължавам да сънувам все училищни истории. Явно „чуждите деца“ не са съвсем „чужди“.

Седмица 2, ваканция

Почивка, срещи с приятели, игри, гости. Снощи един стар познайник ме попита:

- Каква работа си започнала ?

- Учител по рисуване.

- Защо пък точно учител?

- Не знам защо, станах просто. По-точният въпрос е защо останах, понеже в първия месец имах  дилема.

- Ха-ха!

- Ми да, представяш ли си моите мъници в къщи пищят, на работа децата пак пищят, изобщо навсякъде голям шум се вдига, но свикваш някак. Не знам дали „свикваш“ е думата. По-скоро даже започва да ти харесва да си в училище. Понякога е толкова обсебващо, че като се прибера в къщи с часове размишлявам по разни училищни въпроси. Постоянно разсъждаваш за това, как да направя баланс между взаимоотношенията си с учениците и поднасянето на материала. Как да стане така, че хем да не си най-голямата гад в училище, хем да изпитват респект към теб. Ма той и респектът е едно странно животно. Все се чудиш дали го има, защото децата ги е страх от теб, или пък се респектират, защото виждат, че можеш да ги научиш на много интересни неща, сложни и неочаквани. Често се чудя дали аз не съм направила някой час достатъчно интересен за децата, или тях просто ги мързи. Дори чух подобно самопризнание за мързела. Но, ако дам превес на мисълта, че аз не съм се постарала, колкото е нужно, тогава ще започна да влагам много повече сили в подготовката на един час, а децата пак ще недоволстват. Ако пък си кажа, че тях просто си ги мързи, тогава аз наистина ще стана учителката, която не полага усилия да разнообрази часовете си. В крайна сметка, стигнах до извода, че трябва да оставя въпроса отворен, защото напрежението, което той поражда в мен, ще доведе до необходимия баланс между две почти крайни тези. Сложна е науката за взаимоотношенията между хората, зрели, недоузрели, малки, големи, учени, недоучени, предразсъдъци много. Трудно е да се месиш и разрешаваш детски спор. Те все манипулират, създават интриги, лъжат. Или май повече е интересно. Всяко дете реагира различно на моите коментари, пък нали вече съм учител, гледам да не позволявам те да ме поставят в обяснителен режим, а аз тях. Голяма динамика в мислите ми, голяма динамика по коридорите, по стълбите, в час, всеки ден различни ситуации, спънки, всеки ден „ново двайсет“. Вече не мога да си представя мъгливата скука на някой офис. И, ако никой за нищо не се разреве, или не се сбие, не ми го хвали тоя ден, скука!

Из дневника на един начинаещ преподавател.

Гергана Манова