Рудолф Ото, "Идеята за святото" (Двадесет и четвърта глава - Религиозното a priori...)

 Двадесет и четвърта глава

РЕЛИГИОЗНОТО A PRIORI И ИСТОРИЯТА

Разликата между святото като категория на разумния дух a priori и святото като явление ни отвежда най-после към познатата ни разлика между вътрешно и външно, общо и осо­бено откровение, с което е напълно еднакво, и към отношението между „разум” и „история”.

Всяка религия, която претендира да бъде нещо повече от традиционна и авторитетна вяра и която, както прави това преди всички други религии християнството, изхожда предим­но от убеждението, от личната вътрешна убеденост на чове­ка, а това ще рече от собственото вътрешно познание на ней­ната истина, трябва да предпостави познавателните принци­пи, според които ще може самостоятелно да бъде призната за вярна. Обаче тези принципи трябва да са вложени a priori, а тях никой опит и никоя история не може да ни даде. Бездруго звучи назидателно, когато се каже, че те са издълбани с щихела на Светия Дух „в историята”, в сърцето, но е почти безсмислено. Защото откъде знае онзи, който твърди, че на­писаното е от щихела на Светия Дух, дали не е дело на някой дух-шарлатанин или на някой, роден от „фантазията на на­родопсихологията”. Следователно той има дързостта да открие сам почерка на този щихел от други ръкописи, а това означава да си създаде независимо от „историята” една идея a priori за същността на духа.

Обаче по-нататък, историята, която в случая трябва да бъде история на духа, сама предпоставя нещо, което да я пра­ви история: едно квалифицирано Нещо, със собствена потен­ция, което може да се осъществи и чийто смисъл да се осъ­ществи е най-вече в това, че ще се развие вложеното в него, за което е било определено. Един дъб може да се развие, да стане дъб, да има аналог в историята, една купчина камъни – не може. Възможно е да се проследят описателно случайни при­ливи и отливи, отделни размествания или групиране на агрегиращи моменти, обаче това няма да е исторически разказ в по-дълбокия смисъл. Един народ ще има история тогава, ко­гато встъпи със заложби и предназначение, таланти и нак­лонности в своето поприще и е вече Нещо, за да стане нещо. А биография означава мъчителното и непряко залавяне с един човек, който по рождение няма заложено нищо свое и затова е само преходна спирка на случайни външни причинни брън­ки. Биографията е само там истинско описание на истинс­кия живот, където в променливата игра между възбуда и пре­живяно, от една страна, и на заложби, от друга, възникне не­що своеобразно, недошло в резултат на „саморазгръщане”, нито само като сбор от следи и впечатления, които промен­ливите моменти отвън изписват на една tabula rasa. Който претендира за история на духа, трябва да изисква квалифи­циран дух; който разбира под това история на религията, има предвид историята на един квалифициран за религията дух.

Религията става история, първо, когато в процеса на ис­торическото развитие на човешкия дух, в променливата игра между дразнител и заложба, се активизира тя самата, офор­мена и установена заедно със и чрез тази игра; второ, когато вследствие самата заложба се предугадят и признаят опреде­лени части от историята като поява на святото, чието позна­ние ни обяснява съответно вида и степента на първия мо­мент; и трето, когато въз основа на първия и втория момент се възцари единство със святото в сферата на познанието, на душата и на волята. Така че религията е несъмнено продукт на история, но само доколкото историята, от една страна, развива заложбата за познанието на святото, и от друга, са­мата тя, в отделни части, е явление на святото. „Естествена­та” религия като антипод на историческа не съществува; още по-малко вродена религия^[1].

Познанията a priori не са подобни на ония, които прите­жава всеки разумен човек (тогава те биха били „вродени”), а тези, които всеки може да притежава. По-висши познания а priori пък са тези, които всеки може да притежава, и все пак опитът е доказал, че не като ги почерпи от самия себе си, а когато други, надарени свише, ги „пробудят” у него. В случая, общата „заложба” е само обща способност за откликваш, податливост и принцип за преценяване, но не и самостоятелно пораждане на тези познания. Подобен акт е присъщ само на „надарените”. Обаче „дарбата” е по-висше стъпало, едно потенциране на общата заложба и се отличава от нея не само по степен, а и по вид. Това личи ясно в областта на изкуство­то. Всичко, което мнозинството проявява като способност за възприемане, вживяване и преценяване с помощта на офор­мения вкус, се връща отново на стъпалото на твореца като фантазия, ваятелство, композиция, като гениално самостой­но творческо постижение. А по-висшето стъпало и потенция­та на музикалната заложба, при едни само способност за му­зикално изживяване, обаче тук – дарба за откровение и съз­даване на музика, е очевидно по-различно не само по степен.

Същото е и в областта на религиозното чувство, на рели­гиозния опит и неговото възсъздаване. И тук „заложбата” съществува в множеството само като способност за откликване или като чувствителност спрямо религията и като спо­собност за самостойно и свободно признаване и оценяване. Това означава, че „духът” е обща заложба само във формата на „testimonium spiritus”^[2] Обаче по-висшата потенция и сте­пен, която не се извежда от първото стъпало на обикновено­то откликване, е в случая пророкът, ще рече този, който притежава духа като възможност на „вътрешния глас” и на бо­жественото прозрение, а чрез двете, като религиозна продук­тивна сила.

Обаче над стъпалото на пророка може да се предположи и очаква трето, по-висше, което не се извежда от второто, както бе случаят с второто от първото: Стъпалото на онзи, който, от една страна, е богато надарен с дух, а от друга, едновременно като личност и творец се превръща в обект на прозрение за появата на Бога.

А той е повече от пророк. – Той е Синът.

Рудолф Ото, "Идеята за святото", Университетско издателство "Св. Климент Охридски", 2016.

---

[1] За разликата между вроденото и a priori срв. R. Otto, Kantisch-Friessche Religionsfilosofie, S., с. 42.

^[2] А и това само ubi ipsi visum fuit [там, където Той желае; б. ред.].