Луций Сенека, "Нравствени писма до Луцилий"

I

СЕНЕКА ПОЗДРАВЯВА ЛУЦИЛИЙ

(1) Посвети се на себе си, Луцилий; другите крадат от времето ти, отнемат го, сам го пилееш – ти стори тъй: пести го и го пази. Повярвай ми: част от времето ни ограбват насила, част ни измъкват неусетно, а част изтича просто така. И все пак най-позорно е да пилеем времето си от нехайство. Ако се замислиш, голяма част от живота си губим, ако нищо не вършим; още по-голяма — ако вършим нещата зле; целия си живот — ако вършим не каквото трябва.

Луций Сенека

(2) Посочи ми кой придава някаква стойност на времето, кой цени деня, кой съзнава, че умира всекидневно? Самоизмамваме се, гледайки на смъртта като на нещо предстоящо — голяма част от нея вече е отминала. Годините зад гърба ни принадлежат на смъртта.

Прави това, което пишеш, че правиш, Луцилий — лови всяка минута. И ще стане така, че като овладееш днешния ден, ще си по-малко зависим от утрешния. Докато го отлагаме, животът си минава.

(3) Всичко, Луцилий, е чуждо, само времето е наше; него единствено природата ни е дала да притежаваме — това изплъзващо се и неуловимо нещо, от което всеки може да ни лиши. А глупостта на смъртните е голяма: когато успеят да си изпросят някоя евтина дреболия, която винаги може да се възстанови, те позволяват да им бъде вписана в сметката; но ако получи време, никой не се смята за длъжник, макар то да е единственото, което и най-благодарният не може да върне.

(4) Може би ще попиташ какво правя аз, който ти давам тези съвети. Ще ти призная честно: подобно на разточителен, но прилежен човек, мога да дам точен отчет. Не мога да кажа, че нищо не губя, но какво, защо и как губя – ще кажа; мога да дам обяснение за бедността си, но изпадам в положението на повечето хора, докарани до мизерия не по тяхна вина – всички им прощават, никой не им помага.

(5) Е, какво тогава? Не смятам за беден човек, комуто стига и мъничкото останало. Все пак предпочитам ти да съхраниш своето и овреме да започнеш. Защото според нашите предци „в края пестене не бива“. Накрая остава не само най-малкото, но и калпавото. Бъди здрав.

II

СЕНЕКА ПОЗДРАВЯВА ЛУЦИЛИЙ

(1) От това, което ми пишеш и което чувам, започвам много да се обнадеждавам за теб — не тичаш насам-натам, не тревожиш духа си, като често променяш мястото. Такова мятане е признак за болен дух. Основният белег на уравновесения ум според мен е да може да се спре и да остане насаме със себе си.

(2) Само внимавай четенето на много автори и какви ли не книги да не ти донесе някаква безпорядъчност и нестабилност. Човек трябва да се поспре при големите умове, да се закърми с тях, ако иска да извлече нещо, което здраво да пусне корен в душата му. Който е навсякъде, никъде не е. Хората, които прекарват живота си в пътуване, имат много домакини, а приятели — никакви. Същото неизбежно се случва на тези, които не се запознават отблизо с нито един автор, а препускат, преминават през всички бегом и набързо.

(3) Храната не е полезна и не се усвоява от тялото, ако се изхвърли веднага; нищо не пречи на оздравяването така, както честата смяна на лекарства; не се затваря рана, върху която само се изпробват лекове; не укрепва растение, което често се пресажда – нищо не е толкова полезно, че да помага мимоходом. Многото книги разсейват.

И тъй като не можеш да прочетеш толкова много, колкото имаш, достатъчно е да имаш толкова, колкото можеш да прочетеш.

(4) „Но ще ми се – казваш – да прелистя ту една, ту друга книга.“ За преситения стомах е характерно да пробва много неща; но когато са най-различни и несъвместими помежду си, те го разстройват, а не го хранят. Затова чети винаги утвърдени автори и ако някой път ти хрумне да кривнеш към някой друг, връщай се отново при тях. Всеки ден си подготвяй по нещичко, което да ти е в помощ срещу бедността, срещу смъртта, както и срещу други беди. А като прехвърлиш много, избери си едно, което да смелиш през този ден.

(5) Аз самият го нравя — от многото прочетено усвоявам едно.

Днес то е нещо, на което се натъкнах у Епикур – нали имам навика да прескачам в чуждия стан, но не като дезертьор, а като разузнавач.

(6) Та гой казва: „Достойно нещо е веселата бедност“. Тя даже не е бедност, щом е весела. Беден е не който има малко, а който желае повече. Какво значение има колко е струпал в ковчежето си, колко – в хамбара: колко добитък храни и колко е дал под лихва, щом ламти за чуждото, щом пресмята не колко е спечелил, а колко още трябва да спечели? Питаш каква е мярката за богатство? Най-напред – да имаш колкото е необходимо, после — колкото е достатъчно. Бъди здрав.

III

СЕНЕКА ПОЗДРАВЯВА ЛУЦИЛИЙ

(1) Пратил си ми това писмо, както пишеш, „по един приятел“. После пък ме предупреждаваш да не споделям с него всичко, свързано с теб, защото и ти самият нямаш подобен навик. Така в едно и също писмо хем казваш, че ти е приятел, хем – че не е. Ако си използвал в общоприетия смисъл тази много специална дума и си го нарекъл „приятел“ тьй, както наричаме „достойни мъже“ всички кандидати за държавни постове или казваме „господине“ на някой срещнат, чието име не ни идва наум – от мен да мине! (2) Но ако смяташ някого за приятел и не му вярваш като на самия себе си, много грешиш и не познаваш достатъчно силата на истинското приятелство. Претегляй всичко заедно с приятеля си. но първо претегли него самия. Най-напред трябва да прецениш приятелството, а после – да му се довериш. Наопаки обръщат нещата онези хора, които противно на съветите на Теофраст първо обикват, а после преценяват, вместо обратното – да обикнат някого, след като са преценили, че е приятел. Мисли дълго дали трябва да приемеш някого за приятел. Но решиш ли — приеми го с цялото си сърце. Говори с него открито, както говориш със самия себе си.

(3) А живей така, че дори пред врага си да можеш да признаеш всичко, което признаваш пред себе си. Но понеже от време на време се случват неща, които е прието да остават в тайна, споделяй с приятеля си всички грижи, всички мисли. Щом го смяташ за верен — такъв и ще го направиш. Понякога учим другите да лъжат от страх да не ни излъжат, от мнителност им предоставяме правото да грешат. Откъде накъде ще премълчавам нещо пред приятеля си? Откъде накъде да не се чувствам пред него като насаме със себе си?

(4)         Някои хора разправят под път и над път работи, които може да се доверят само на приятел, и изливат на който им падне всичко, дето им е накипяло. Други пък – обратното: ужасяват се от съпричастието и на най-близките и все по-надълбоко заравят всяка тайна, която и на себе си нямаше да поверят, ако можеха. Не бива да се прави нито едното, нито другото. Недостатък е да вярваш на всички, недостатък е и никому да не вярваш. Просто първия недостатък бих нарекъл по-честен, втория – по-безопасен.

(5) Затова би трябвало да укориш и едните, и другите: и тези, които вечно дърдорят, и онези, които вечно си траят. Енергичността, която се радва на хаоса, не е никаква енергичност, тя е смут на една разбунена душа; не е истинско спокойствието, за което всяко помръдване е тежест, то е слабост и леност.

(6) И така, скътай в сърцето си това, което прочетох у Помпоний: „Някои са избягали в толкова дълбоки тъмници, че на светлината всяко нещо им се вижда смътно“. Нещата трябва да се смесват: и за спокойния е нужно да действа, и за действащия – да потърси покой. Посъветвай се с природата — тя ще ти каже, че е създала както деня, така и нощта. Бъди здрав.

IV

СЕНЕКА ПОЗДРАВЯВА ЛУЦИЛИЙ

(1) Дерзай. както си започнал, и бързай, колкото можеш, та да успееш по-дълго да се наслаждаваш на съвършен и уравновесен дух. Разбира се, ще се наслаждаваш още докато го усъвършенстваш, още докато го уравновесяваш. Но все пак друго е удоволствието, което се ражда от съзерцанието на един ум чист и сияен, без ни едно петънце.

(2) Несъмнено ти помниш каква радост си изпитал, когато си оставил момчешката тога, заметнал си мъжка и са те завели на форума. Очаквай още по-голяма, когато оставиш момчешката душа и нали и досега продължава състоянието, което не е детство, а нещо по-тежко – детинщина. Пък тя е дори по-лоша, защото авторитетът ни е на старци, а недостатъците – на деца: и дори не на деца, а на бебета: едните се плашат от дреболии, другите – от измислици, а ние – и от двете.

(3) Ти само върви напред и ще разбереш, че от някои неща трябва да се страхуваме по-малко точно защото всяват много страх. Не е голямо злото, което е последно. Смъртта те наближава – би трябвало да се страхуваш, ако можеше да остане при теб. По силата на неизбежната необходимост обаче тя или не идва, или не остава.

(4) Казваш: „Трудно е да накараш духа да презре живота.“ Не виждаш ли заради какви глупости го презират? Един се обесил пред вратата на любовницата си, друг се хвърлил от покрива, да не слуша повече ругатните на господаря си, трети си забил нож в сърцето, за да не го върнат от бягство. Мислиш ли, че добродетелта няма да може да направи това, което прави прекомерният страх? Безметежен живот не може да постигне никой, ако прекалено мисли как да го удължи, ако нарежда дълголетието сред големите блага.

(5) Върху това размишлявай всеки ден, за да успееш спокойно да напуснеш живота, в които мнозина се вкопчват като удавник за сламка в буен поток. Повечето хора се люшкат между страха от смъртта и мъките на живота – да живеят не искат, да умрат не умеят.

(6) Затова направи целия си живот приятен, като чисто и просто престанеш да се тревожиш за него. Никое благо не се услажда, ако духът не е подготвен да го загуби. От друга страна, най-лесно се губи нещо, което загубиш ли веднъж, не можеш да желаеш отново. Затова си давай кураж и се закалявай срещу това, което може да се случи и на най-силните.

(7) Едно невръстно момче и един евнух са решили съдбата на Помпей, един жесток и надменен парт – съдбата на Крас; Калигула заповяда на Лепид да оголи врат пред трибуна Декстер, а той самият подложи своя на Хереа. Съдбата не издига никого дотам, че да му позволява повече, отколкото го заплашва. Не се доверявай на спокойствието – морето се преобръща за миг; за миг кораби потъват там, където кротко са се полюшвали.

(8) Помисли си, че и разбойник, и враг може да опре нож в гърлото ти. По-високо от теб може и никой да не стои, но и най-долният роб има власт да се разпорежда с живота и смъртта ти. Казвам ти – всеки, който е презрял своя живот, е господар на твоя. Спомни си примера на онези хора, които са станали жертва на домашни заговори, на открито насилие или на измама – ще видиш, че загиналите от робски гняв са не по-малко от загиналите от царски. И така, какво значение има за теб колко е силен онзи, от когото се страхуваш, след като това, от което се страхуваш, е по силата на всеки.

(9) Ако случайно попаднеш във вражески ръце, победителят ще заповяда да те поведат – и то ще е натам, накъдето бездруго вървиш. Защо се самозаблуждаваш и чак сега разбираш това, на което отдавна си подложен? Казвам ти: откак си се родил, все натам те водят. Такива неща трябва да си повтаряме, за да дочакаме спокойно последния час, страхът от който трови всички останали.

(10) Но за да завърша писмото, ето какво ми хареса днес – и то е плод, откъснат от чужда градина: „Голямо богатство е бедността, съобразена със закона на природата.“ А нали знаеш какви граници ни поставя този закон? Да не изпитваме ни глад, ни жажда, ни студ. За да прогониш глада и жаждата, няма нужда да търкаш праговете на големците, нито да се подлагаш на нечия надменност или презрителна любезност, не е нужно да прекосяваш морета, нито да ходиш на война: леснодостъпно е това, което изисква природата, и е съвсем постижимо. Потим се за излишни неща. Те ни карат да изтъркваме дрехите си, те ни принуждават да остаряваме във военните палатки, те ни тласкат към чужди брегове. Това, което е достатьчно. ни е под ръка. Богат е оня, който добре съжителства с бедността. Бъди здрав.

V

СЕНЕКА ПОЗДРАВЯВА ЛУЦИЛИЙ

(1) Че усърдно се трудиш и изоставил всичко друго се занимаваш само с едно – от ден на ден да ставаш все по-добър, това и одобрявам, и ме радва: и не само те насърчавам да продължаваш, но те моля дори. Само те предупреждавам за едно: да не би по примера на онези, които желаят не да напредват, а да бъдат забелязани, ти да нравиш неща, заради които видът ти и начинът ти на живот се набиват на очи.

(2) Неугледната външност, неподстриганата коса, неподдържаната брада, демонстративната омраза към среброто, постелята на земята и изобщо всичко, което печели популярност по превзет начин – избягвай го. Достатъчно омраза буди самото име философия, колкото и скромно ла се държат представителите ѝ. А какво ще стане, ако сами започнем да страним от хорските обичаи? Нека вътрешно сме различни, но външно да сме приемливи за хората.

Сократ

(3) Нека тогата ти не свети от чистота, но да не е и мърлява; нека нямаме сребърни съдове с инкрустации от чисто злато, но и да не си мислим, че признак за умереност е да си се лишил и от злато, и от сребро. Да направим тъй, че да водим живот по-добър, а не – противоположен на живота на простолюдието. Иначе ще прогоним и отблъснем от себе си тези, които всъщност искаме да поправим: от страх, че ще трябва да ни подражават във всичко, те не искат да ни подражават в нищо.

(4) А философията обещава преди всичко чувство за общност, любезност и общителност между хората. Различността ще ни отдалечи от това призвание. Нека внимаваме да не почнат да будят смях или омраза тъкмо нещата, чрез които искаме да си спечелим възхищение. Нали нашият принцип е да живеем според природата, а противно на природата е да тормозиш тялото си, да ненавиждаш елементарната чистоплътност, да се стремиш към мръсотия и да ядеш храни не само прости, но отблъскващи и гадни.

(5) Както страстта към префинени неща издава разпуснатост, така бягството от обичайното и леснодостъпното издава лудост. Философията изисква самоограничение, не самонаказание; не е задължително самоограничението да е неугледно. На мен ми допада ето такава мярка: да търсим равновесие между добрите нрави и общоприетите; нека всички се удивляват на живота ни, но да го приемат.

(6) „Е какво излиза? Ще нравим същото, каквото правят и другите? Между нас и тях няма да има никаква разлика, така ли?“ — Напротив, разликата ще е огромна. Вгледа ли се някой по-отблизо, ще разбере, че сме различни от простолюдието. Който влезе в дома ни, ще се диви повече на самите нас, отколкото на покъщнината ни. Велик е този, които си служи с глинените съдове сякаш са сребърни, но не по-малко велик е онзи, който със сребърните си служи сякаш са глинени. Характерно за слабия дух е, че не може да понесе богатството.

Луций Сенека

(7) Но нека ти споделя печалбицата си, която открих днес у Хекатон: ограничаването на желанията помага да се излекува дори и страхът. Той казва: „Ще спреш да се страхуваш, ако спреш да се надяваш.“ Ще речеш: „Как се приравняват тези толкова противоположни неща?“ – Така е, Луцилий: макар на пръв поглед да си противоречат, те са свързани. Както една и съща верига съединява пазач и престъпник, така и тези толкова различни неща вървят заедно: страхът следва надеждата.

(8) Нищо чудно, че вървят така: и двете са характерни за колебливия дух, за духа, който тревожно очаква бъдещето. Основната причина и за едното, и за другото е, че не се нагаждаме към настоящето, а пращаме мислите си далеч напред. По този начин предвидливостта, това голямо благо за човешкия род. се превръща в зло.

(9) Животните бягат от опасност, която виждат; като я избягнат, се чувстват сигурни. Ние и от предстоящото се тормозим, и от миналото. Много наши блага ни вредят; защото паметта връща мъките на страха, а предвидливостта ги изпреварва. Никой не е нещастен само от настоящето си. Бъди здрав.

Луций Аней Сенека, „Нравствени писма до Луцилий“ (прев. Анна Шуледко), С., Изд. Рива, 2001.