Имануел Кант, "Антропология от прагматично гледище", 2

Книга първа

За познавателната способност За съзнанието за самия себе си

§1

Обстоятелството, че човекът може да има представата за Аз, го издига безкрайно над всички други същества, които живеят на земята. Чрез това обстоятелство той е лице и, благодарение единството на съзнанието при всички промени, които може да му се случат, — едно и също лице, т. е. изцяло различен по положение и достойнство от нещата, каквито са лишените от разум животни, с които можем да се разпореждаме по свое усмотрение. Това важи дори и тогава, когато човек още не може да произнася думата Аз, тъй като все пак я има в мисълта си: освен това на всички езици, когато се говори в първо лице, все пак се мисли това Аз, при все че не винаги се изразява чрез особена дума. Тази способност (а именно да мислим) е разсъдъкът.

Забележително обаче е: че детето, което вече може да говори сравнително добре, все пак едва доста късно (може би година след това) започва да приказва в първо лице, а дотогава е говорило за себе си в трето лице (Карл иска да яде, да ходи и т. н.), и че когато започне да говори в първо лице, изглежда сякаш му е дошло някакво просветление; от този ден нататък то не изпада никога вече в предишния начин на говорене. — Преди това то просто е чувствало самото себе си, а сега мисли за себе си.

— Обяснението на това явление би могло доста да затрудни антрополога.

Наблюдението, че детето преди да навърши първите три месеца след раждането нито плаче нито се усмихва, изглежда също да почива на развитието на известни представи за обида и за благотворно въздействие, които изобщо са указание за разум. — Фактът, че през това време то започва да следи с очи блестящи предмети, които държим пред него, е далечното начало на преминаване към възприятия (апрехензия на сетивната представа), за да ги разшири до познание на предметите на сетивата, т. е. до опит.

Ние наблюдаваме освен това как, когато детето се опитва да говори, изопачаването на думите го прави така обичливо за майки и близки, че те са склонни постоянно да го прегръщат и целуват, и да го глезят, като изпълняват всяко негово желание и прищявка, така че го превръщат в малък заповедник; тази обичливост на малкото създание в периода на неговото развитие до човек трябва да припишем, от една страна, на невинността му и искреността на всички негови още неосвободени от грешки прояви, при които още няма нищо прикрито и лошо, от друга страна обаче, на естествената склонност на близките да доставят радост на едно създание, което гальовно се отдава изцяло на волята им; тъй като това е времето на игра, най-щастливото от всички, когато възпитателят, като се прави сам на дете, се наслаждава повторно на тази радост.

Споменът от детските години обаче не стига толкова далеч, тъй като това е било не времето на опитите, а само на разпръснати възприятия, още необединени под понятието за обекта.

ЗА ЕГОИЗМА

§2

От деня, когато човек започва да говори в първо лице, той изтъква своето любимо Аз навсякъде, където му се удава случай, и егоизмът неудържимо шества, ако не явно (защото тук му противостои егоизмът на други), все пак прикрито, за да си придаде с привидно себеотрицание и мнима скромност толкова по-сигурно една по-голяма стойност в преценката на други.

Егоизмът може да съдържа три вида претенции: претенции на разсъдъка, на вкуса и на практическия интерес, т. е. той може да бъде или логически, или естетически, или практически.

Логическият егоист смята за ненужно да проверява своята преценка още и по разсъдъка на други; сякаш съвсем не се нуждае от този пробен камък (criterium veritatis externum). Обаче несъмнено е, че не можем да се лишим от това средство да си гарантираме истината на нашата преценка, може би дори то е най-важното основание, поради което учените така настойчиво и гръмко искат свобода на перото, защото, ако тя ни се откаже, едновременно ни се отнема важно средство за проверка на правилността на собствените ни съждения и сме предоставени на заблудата. Нека не се казва, че поне математиката е привилегирована и пълновластна да отрича; защото, ако съжденията на математика не биха се съгласували напълно със съжденията на всички други, които са се отдали с талант и прилежание на тази специалност, дори математиката не би била свободна от опасността да изпадне някъде в заблуда. А има и такива случаи, когато дори самите ние не се доверяваме на преценката на собствените си сетива, например дали се звъни само в ушите ни, или действително се чува звънец, а намираме за нужно да попитаме и други, дали и на тях се струва така. И при все че именно при философстването не бива да се позоваваме, — както правят юристите, които се осланят на съжденията на сведущите в правото, — на чужди съждения за потвърждение на нашите собствени, все пак всеки автор, който не намира последователи и остава сам със своето със своето публично изявено мнение, което може би е от значение, само въз основа на това би се изложил пред публиката на подозрението, че се заблуждава.

Тъкмо поради това е рисковано да се предлага на публиката твърдение, което противоречи на всеобщото мнение, особено на мнението на сведущите хора. Този вид егоизъм се нарича Paradoxie. Не е смелост да дръзнем да направим нещо с риск, че може би е неистинно, а само, че то би могло да намери признание у малцина. — Склонност към парадокси е в действителност логическо своенравие, а именно да не искаш да подражаваш на други, а да се стараеш да изглеждаш като рядък човек, докато често само се представяш за необикновен човек. Но тъй като все пак всеки трябва да има и да утвърждава своя собствен усет (si omnes patres sic, at ego non sic. Abaelard), то упрекът в Paradoxie, ако тя не се основава на суета, а именно да искаме само да се различаваме от другите, няма лош смисъл.

— На парадоксалното се противопоставя всекидневното, което има на своя страна общоприетото мнение. Но в това всекидневие намираме също толкова малко сигурност, ако не и по-малко, тъй като то ни приспива; докато парадоксът буди духа към внимание и изследване, което често води до открития.

Естетическият егоист е онзи, комуто собственият вкус е вече достатъчен, колкото и други да намират твърде лоши неговите стихове, рисунки, музика и подобни, колкото и да ги корят или дори осмиват. Той сам се лишава от напредък към по-доброто, когато се изолира със своята преценка, сам си ръкопляска и търси единствено у себе си пробния камък за красивото в изкуството.

Накрая моралният егоист е този, който ограничава всички цели до самия себе си, който не вижда другаде полза освен в това, което е полезно за него, и подобно на евдемониста поставя върховното определящо основание за волята си само в ползата и в собственото блаженство, а не в представата за дълга. Защото, тъй като всеки друг човек си съставя и други понятия за това, което причислява към блаженството, то тъкмо егоизмът е, който стига дотам, че няма пробен камък за истинското понятие за дълга, какъвто непременно трябва да бъде един всеобщо валиден принцип. — следователно всички евдемонисти са практически егоисти.

На егоизма може да се противопостави само плурализмът, т. е. следният начин на мислене: да не смятаме, че собственото ни АЗ обхваща целия свят, а че сме само граждани на света и да се държим като такива. По този въпрос това е, което спада към антропологията. Защото, що се отнася до разликата между тях според метафизически понятия, то тя лежи напълно извън полето на науката, с която се занимаваме тук. И в действителност, ако въпросът би бил само дали аз като мислещо същество имам причини да приема извън моето съществуване още и съществуването на една цялост от други същества (наречено свят), които живеят в общност с мен, то този въпрос не е антропологически, а само метафизически.

ЗАБЕЛЕЖКА ВЪРХУ ФОРМИТЕ НА ЕГОИСТИЧНИЯ ЕЗИК

Езикът на държавния глава, когато се обръща към народа в наше време е обикновено плуралистичен (ние, еди кой си, по божие благоволение и т. н.). Пита се, дали смисълът тук не е по-скоро егоистичен, т. е. показващ собствено всевластие и не означава ли той тъкмо това, което кралят на Испания казва със своето Io, el Rey (Аз, кралят). Но все пак изглежда, че онази формула на най-висшия авторитет е трябвало първоначално да означава снизхождение (Ние, кралят и неговият съвет или съсловията). — Как е станало обаче така, че взаимното обръщение, което в старите, класически езици е било Ти, следователно в единствено число, се е превърнало у различни, предимно германски народи в множествено число, именно във Вие? към което немците са изнамерили още два израза, за да отличат още повече лицето, с което се говори, именно "Той" и "Те" (сякаш не е обръщение, а разказ за отсъстващи, и то или един, или повече); след което накрая, за да стигнат върха на всички нелепости при привидното смирение пред този, с когото говорят, и да го възвисят над нас, са възприели употребата вместо на личното местоимение — на абстрактното качество на съсловието на този, към когото се обръщаме (Ваша милост, Ваша светлост, Ваше високоблагородие и подобни). — До всичко това се е стигнало вероятно през времето на феодализма, когато са внимавали да не пропуснат степента на уважението, което се е падало на по-благородния, като се почне от кралското достойнство и се мине през всички по-долни степени дотам, където човешкото достойнство напълно изчезва и остава просто човекът, т. е. до съсловието на крепостните, към които единствено по-висшестоящият бива да се обръща на Ти, или до детето, което още не бива да има своя собствена воля.

ЗА ВОЛЕВОТО ОСЪЗНАВАНЕ НА ПРЕДСТАВИТЕ НИ

§3

Стремежът да осъзнаем представите си се изразява или като насочване вниманието (attentio) към една представа, или като отвличаме вниманието от една представа, която съзнаваме (abstractio). — Да отвлечем вниманието не значи просто да изоставим и пропуснем да насочим вниманието (защото това би било разсейване, distractio), а истинско действие на познавателната способност, при което тя възпира една представа, която съзнава, да не се свърже с други в едно съзнание. — Поради това не се казва, че абстрахирвам нещо (отделям), а абстрахирам се от нещо, т. е. от определяне предмета на моята представа, чрез което тази представа получава всеобщността на понятие и така се приема в разсъдъка.

Да можем да се абстрахираме от една представа, дори когато тя ни се натрапва от сетивата, е далеч по-голяма способност, отколкото да внимаваме: тъй като доказва свобода на мисловната способност и самовластие на духа, а именно да владее състоянието на своите представи (animus sui compos). — С оглед на това способността за абстрахиране е много по-трудна, но и по-важна от тази на вниманието, когато засяга представи на сетивата.

Много хора са нещастни, защото не могат да се абстрахират. Кандидатът за женитба би могъл да сключи добър брак, стига само да може да се абстрахира от някоя брадавица по лицето на своята любима, или от липсващ зъб. Обаче израз на особена неучтивост от страна на способността ни за внимание е да приковаваме неволно вниманието си тъкмо върху това, което е недостатък у другия: да насочваме погледа си тъкмо върху липсващо копче на дрехата му, или върху липсващ зъб, или върху привичен недостатък в говора му и така да го объркваме, а също да разваляме и собственото си удоволствие от общуването с него. — Когато главното е наред, не само е правилно, а и разумно да се абстрахираме от недостатъците на другите, дори от собственото си благоразположение, но тази способност да се абстрахираме е сила на духа, която можем да придобием само чрез упражняване.

---
Имануел Кант, „Антропология от прагматично гледище“ (прев. В. Топузова-Торбова), УИ "Св. Климент Охридски" С., 1992.