Имануел Кант, "Антропология от прагматично гледище", 3

ЗА ВОЛЕВОТО ОСЪЗНАВАНЕ НА ПРЕДСТАВИТЕ НИ

§3

Стремежът да осъзнаем представите си се изразява или като насочване вниманието (attentio) към една представа, или като отвличаме вниманието от една представа, която съзнаваме (abstractio). — Да отвлечем вниманието не значи просто да изоставим и пропуснем да насочим вниманието (защото това би било разсейване, distractio), а истинско действие на познавателната способност, при което тя възпира една представа, която съзнава, да не се свърже с други в едно съзнание. — Поради това не се казва, че абстрахирвам нещо (отделям), а абстрахирам се от нещо, т. е. от определяне предмета на моята представа, чрез което тази представа получава всеобщността на понятие и така се приема в разсъдъка.

Да можем да се абстрахираме от една представа, дори когато тя ни се натрапва от сетивата, е далеч по-голяма способност, отколкото да внимаваме: тъй като доказва свобода на мисловната способност и самовластие на духа, а именно да владее състоянието на своите представи (animus sui compos). — С оглед на това способността за абстрахиране е много по-трудна, но и по-важна от тази на вниманието, когато засяга представи на сетивата.

Много хора са нещастни, защото не могат да се абстрахират. Кандидатът за женитба би могъл да сключи добър брак, стига само да може да се абстрахира от някоя брадавица по лицето на своята любима, или от липсващ зъб. Обаче израз на особена неучтивост от страна на способността ни за внимание е да приковаваме неволно вниманието си тъкмо върху това, което е недостатък у другия: да насочваме погледа си тъкмо върху липсващо копче на дрехата му, или върху липсващ зъб, или върху привичен недостатък в говора му и така да го объркваме, а също да разваляме и собственото си удоволствие от общуването с него. — Когато главното е наред, не само е правилно, а и разумно да се абстрахираме от недостатъците на другите, дори от собственото си благоразположение, но тази способност да се абстрахираме е сила на духа, която можем да придобием само чрез упражняване.

ЗА САМОНАБЛЮДАВАНЕТО

§4

Да забелязваш сам себе си (animadvertere) още не значи да се наблюдаваш (observare). Да се наблюдаваме значи методически да съпоставяме получените от нас самите възприятия, което дава материал за дневника на един наблюдател на самия себе си, и лесно води до фантазиране и безумие.

Да внимаваме (attentio) върху себе си, когато имаме работа с хора, наистина е необходимо, при общуването обаче то не трябва да е видимо; защото тогава то ни прави или смутени (притеснени), или афектирани (предвзети). Противоположното на двете е непринудеността (air degage): вярата в самите себе си, че другите няма да сметнат държането ни за непристойно. Онзи, който застава така, сякаш иска да се прецени пред огледалото как изглежда, или говори така, сякаш чува себе си (а не само че друг го слуша), е един вид актьор. Той иска да представлява и създава от себе си изкуствен образ; чрез което, ако това усилие у него се забележи, той губи в преценката на другите, тъй като буди подозрението, че има намерение да мами.

— Прямотата във външното държане, която не дава повод за такова подозрение, се нарича естествено държане (което все пак поради това не изключва всяко красиво изкуство и образованост на вкуса), и то се харесва чрез простата правдивост в изявите. Там обаче, където чрез речта се проявява едновременно проста чистосърдечност, т. е. липса на изкуство да се преструваме, превърнало се вече в правило, там тя се нарича наивност.

Откровеният начин на изразяване при едно поотраснало момиче или някой човек от село, незапознат с градските форми на общуване, буди чрез невинността и простотата (непознаването на изкуството да се показваш) весел смях у тези, които са вече упражнени и поумнели в това изкуство. Но това не е присмех с презрение; защото в сърцето си ние все пак ценим чистотата и искреността; а добродушна ласкава усмивка заради неопитността в лошото изкуство да се показваме, което се корени в нашата вече покварена човешка природа, неопитност, за която би трябвало по-скоро да съжаляваме, отколкото да я осмиваме: когато я сравним с идеята за една още непокварена природа. То е мигновена веселост, както когато облачно небе, разтворило се изведнъж пропусне на едно място слънчев лъч, но веднага пак се затвори, за да пощади слабите къртичени очи на себичността.

Що се отнася обаче до истинското намерение на този параграф, а именно предупреждението изобщо да не се занимаваме да издирваме и почти преднамерено да съчиняваме една вътрешна история на неволния бяг на мислите и чувствата ни, това предупреждение се прави затова, тъй като такова поведение е прекият път да се забъркаме в мними озарения свише и да попаднем без наше съдействие на сили, които ни внушават, кой знае от къде, а именно в илуминатизъм или тероризъм. Защото ние правим тук незабелязано открития на нещо, което сами сме привнесли в себе си; както е направила Буриньон с примамливи представи, или Паскал с плашещи и страхови представи, в каквото положение е изпаднал дори един иначе превъзходен ум, Албрехт Халер , който в своя дневник на душевното си състояние, воден дълго и често прекъсван, е стигнал дотам да пита един прочут теолог, своя предишен академически колега, Д. Лес , дали не би могъл да намери утеха за своята тревожна душа в неговата обширна съкровищница по богословие.

Наистина заслужава си, а за логиката и метафизиката е при това и нужно, и полезно, да размишляваме върху наблюденията над различните действия на нашата способност за представи, но да се вслушваме в нас, как те се явяват в духа ни от само себе си, дори и невикани (което става чрез играта на непреднамерено съчиняващата способност за въображение), означава да обръщаме естествения ред на познавателната способност, тъй като тогава принципите на мисленето не предхождат (както трябва), а следват допълнително, и това вече представлява или болест на духа (отдаване на мрачни мисли и страхове) или води до нея и до лудницата. Който умее много да разказва за вътрешни опити (за милостта, за изкушенията), нека предварително винаги преди своето откривателско пътешествие да се отбива в Антикира, за да изследва самия себе си. Защото въпросът с онези вътрешни опити не стои така, както с външните от предмети в пространството, където предметите, поставени един до друг и постоянно здраво прикрепени, са подходящи за опити. Вътрешното сетиво вижда отношенията между своите определения само във времето, следователно в движение, при което няма трайност на наблюдението, която все пак е необходима за опита.

---
Имануел Кант, „Антропология от прагматично гледище“ (прев. В. Топузова-Торбова), УИ "Св. Климент Охридски" С., 1992.