Ернст Касирер, „Какво е човекът?“ (ч. 1)
Кризата
в човешкото самопознание
Изглежда
общоприето е схващането, че самопознанието
е най-висша цел на философското изследване. И като че ли във всички спорове
сред разноликите философски школи тази цел остана единна и непоклатима: тя се
оказа, в някакъв смисъл, Архимедовата опорна точка, един устойчив и неизменен център на човешката мисъл изобщо. Защото дори
и най-скептичните мислители не отрекоха възможността и необходимостта от
самопознание. Те подложиха на съмнение всички основни принципи, отнасящи се до
природата на нещата, но тяхното съмнение бе насочено единствено към откриването
на един нов и по- надежден метод на изследване. В историята на философията
скептицизмът много често се оказваше просто другата страна на радикалния
хуманизъм. Чрез отхвърлянето и разрушаването на обективната осигуреност на
външния свят скептикът се надява да насочи всички мисловни усилия на човека
отново към самия него. Самопознанието - декларира
той, - е първото необходимо условие за самоосъществяване. Ние трябва да се
опитаме да разкъсаме веригата, приковаваща ни към външния свят, за да изживеем пълно
нашата истинска свобода…
Ho дори
и този подход към проблема - методът на интроспекцията - не е осигурен срещу
скептически съмнения. Модерната философия започна с принципа, че очевидността
на нашето собствено съществуване е неуязвима и неопровержима. Но напредъкът на
психологическото познание далеч не потвърди този картезиански принцип. Основната
насока в хода на мисълта днес отново е ориентирана към противоположния полюс. Не са много съвременните психолози, които
биха допуснали или препоръчали един чисто интроспективен метод. В общи
линии те ни информират, че такъв метод би бил твърде несигурен. Освен това са
убедени, че едно строго обективно бихейвиористично отношение е единствения възможен
подход към научната психология. Но последователният и радикален бихейвиоризъм
не успява да достигне своята крайна цел. Той би могъл да ни предпази от
възможни методологически грешки, но не е в състояние да разреши всички проблеми
на човешката психология. А ние може да критикуваме или дори да изразяваме
съмнение по отношение на чисто интроспективния възглед, но не сме в състояние
да го омаловажим или игнорираме напълно. Без
интроспекция, без едно непосредствено осъзнаване на чувствата, емоциите,
възприятията, мислите, ние не бихме могли дори да дефинираме обхвата на
човешката психология. Все пак обаче трябва да признаем, че следвайки
единствено този път ние никога не ще успеем да стигнем до едно пълно разбиране
на човешката природа. Интроспекцията ни разкрива единствено онзи малък сектор
от човешкия живот, който е достъпен на нашия индивидуален опит. Но той никога
не ще може да обхване цялото
многообразие на човека като феномен, защото дори и да успеем да съберем и
комбинираме всичките налични данни, ние все още бихме имали доста бледа и
незавършена картина - a mere torso' - на човешката природа.
 |
| Аристотел |
Аристотел
твърди, че цялото човешко познание произлиза от една основна способност на
човешката природа, разкриваща се в най-елементарните човешки действия и
реакции. Целият обхват на човешкия сетивен живот е детерминиран и проникнат от
нея.
Всички хора по природа се стремят да се
доберат до знанието. Доказателство за това е радостта, която причиняват
сетивните възприятия, тъй като дори да оставим настрана практическите нужди,
ние държим особено много на тях и най-вече на зрителните възприятия. Защото не
само за да можем действително да извършим нещо, но когато не възнамеряваме да
извършим нещо, ние ги предпочитаме пред всички останали сетивни способности.
Причина за това е, че от всички наши сетива окото е онова сетиво, с помощта на
което ние постигаме най-много усещания и откриваме най-много различия в
обектите на нашето зрение.
Този
пасаж е изключително характерен за Аристотеловата концепция относно познанието
като различна от Платоновата. Подобна
философска възхвала на човешкия сетивен живот би била невъзможна в която и да е
от работите на Платон. Той никога не би дръзнал да сравнява стремежа към
познание с насладата, която изпитваме от нашите сетива. У Платон животът на
сетивата е откъснат от живота на разума чрез една огромна и непреодолима
пропаст. Познанието и истината
принадлежат на трансценденталния свят - светът на чистите и вечни идеи.
Дори и Аристотел е убеден, че научното познание не е възможно единствено чрез
сетивните актове. Но той говори като биолог, когато отхвърля това Платоново
отделяне на света на идеите от емпиричния свят. Той се опитва да обясни светът
на идеите, светът на познанието от гледна точка на живота. И в двата свята,
според Аристотел, ние откриваме една и съща ненарушима цялост. В природата,
както и в човешкото познание, висшите форми се развиват от по-низши. Сетивното
възприятие, паметта, опитът, въображението и разумът са свързани едно с друго
посредством обща връзка; те просто са различни степени и различни проявления на
една и съща фундаментална активност, която достига своето най-висше
съвършенство при човека, но която по някакъв начин присъства и при животните,
както и във всички останали форми на органичната материя.
Ако
трябваше да приемем този биологически възглед, би следвало да очакваме човешкото
познание в своите начални степени на развитие да се занимава изключително с
външния свят. Човекът е зависим от физическата си среда, за да задоволява
всички свои непосредствени нужди и практически интереси. Той не би могъл да
съществува без постоянно да се приспособява към условията на заобикалящия го
свят. Първоначалните стъпки по посока на човешкия интелектуален и културен
живот могат да бъдат описани като актове, които включват един вид умствено
приспособяване към непосредствената действителност. Но следвайки развитието на
човешката култура, ние много скоро се натъкваме на противоположна тенденция в
човешкия живот. От най-ранните
проблясъци на човешкото съзнание ние откриваме една интровертна мисловна
насоченост, съпътстваща и допълваща тази екстровертна ориентираност.
Колкото по-нататък проследяваме развитието на човешката култура от тези начала,
толкова повече този интровертен поглед излиза на преден план. Естественото
човешко любопитство започва бавно да променя своята посока. Може да изследваме
това израстване в почти всички форми на културния живот на човека. В първите
митологически схващания за универсума винаги намираме примитивната антропология,
съпътстваща една примитивна космология. Въпросът
за началото на света неизбежно е преплетен с въпроса за произхода на човека.
Религията не разрушава тези първи митологически схващания. Напротив, тя
съхранява митологическата космология и антропология, придавайки им нова форма и
нова дълбочина. Оттук насетне самопознанието
не се схваща повече като чист теоретичен интерес. То не е просто предмет на
любопитство или спекулация, а се обявява за фундаментален човешки дълг.
Великите ре-лигиозни мислители бяха първите, които внушиха това морално
изискване. Във всички по-висши форми на
религиозния живот максимата „Познай себе си“ се приема като категоричен
императив, като един краен морален и религиозен закон. В този императив ние
долавяме, така да се каже, един внезапен обрат в първичния естествен инстинкт
за познание – своеобразна преоценка на всички ценности. В историята на всички световни религии - юдаизма, будизма,
конфуцианството и християнството - може да проследим отделните степени на това
развитие.
 |
| Платон |
Същият
принцип важи и за общата еволюция на философската мисъл. В своите най-ранни
периоди гръцката философия изглежда почти изцяло ангажирана с физическия
универсум. Космологията отчетливо доминира над всички останали сфери на
философските търсения. Показател за дълбочината и широтата на гръцката мисъл
обаче е факта, че почти всеки отделен мислител
представя в едно и също време и нов основен тип мислене. Отвъд физическата
философия на милетската школа питагорейците откриват една математическа
философия, докато елеатите са първите, които издигат идеала на една логическа
философия. Хераклит стои на границата между космологичната и антропологична
мисъл. И макар че все още говори като натурфилософ и принадлежи към „античните
физиолози,“ той все пак е убеден, че е
невъзможно да се проникне в тайнството на природата, без преди това да е изследвана
тайната на човека. Ние трябва да изпълним изискването за саморефлексия, ако
искаме да овладеем природата и да разберем нейната същност. Следователно би
било възможно да характеризираме цялата философия на Хераклит с неговите думи „Аз
изследвах сам себе си“. Но тази нова
тенденция на мисълта, макар в известен смисъл да е присъща и на ранната гръцка
философия, не успя да достигне своята зрялост чак до времето на Сократ. Така че
именно в проблема за човека откриваме признакът за отделянето на Сократ от
досократическата мисъл. Сократ никога не отделя внимание и не подлага на
критика своите философски предшественици. Той няма претенцията да въвежда нова
философска система. Но въпреки това, у него всичките предишни проблеми са
видяни в нова светлина поради обстоятелството, че биват отнесени към един нов
рационален център. Проблемите на гръцката натурфилософия и на гръцката
метафизика изведнъж избледняват пред новия въпрос, който изглежда отсега
нататък ще погълне изцяло човешкия интелектуален интерес. При Сократ повече не
срещаме независима теория на природата или независима логическа теория. У него
не намираме дори последователна и систематична етическа теория - в онзи смисъл,
в който тя бе разработена в по-късните етически системи. Остава само един въпрос: какво е човекът? Сократ винаги представя и
отстоява идеала за една обективна, абсолютна, универсална истина. Но
единствения свят, който той познава и към който отнася всички свои изследвания,
е светът на човека. Неговата философия - ако той изобщо притежава някаква
философия - е строго антропологична. В Платоновия диалог ,,Федър“ Сократ е
увлечен в разговор с един от своите ученици. Те се разхождат край портите на
Атина и не след дълго стигат до едно чудно място. Сократ е омаян от красотата
на гледката и е възхитен от пейзажа, който силно възхвалява. Но Федър го
прекъсва. Той е изненадан от това, че Сократ се държи като чужденец, когото
развеждат. „Така упорито стоиш в града и нито отвъд границата ходиш, нито пък изобщо
излизаш извън стените - тъй ми се струва“, пита той. Сократ вмъква символичен
смисъл в отговора си. „Извини ме, съвършени мой! Ученолюбив съм. Разните места
и дърветата нищо не могат да ме научат, а хората в града могат.“
Все пак
обаче, когато изучаваме Платоновите диалози от сократическия период, никъде не
откриваме директно решение на новия проблем. Сократ ни дава подробен и педантично
точен анализ на индивидуалните човешки качества и добродетели. Той се стреми да
разкрие тяхната природа и да ги дефинира: добро, справедливост, умереност, храброст
и т.н. Но той никога не се решава да даде определение на човека. Как да бъде
обяснено това привидно отсъствие?
Дали
Сократ умишлено използва този заобиколен подход, който му дава възможност само
да се плъзне по повърхността на своя проблем без дори и за миг да проникне в
неговата истинска дълбина и същност. Но тук ние, повече отвсякъде другаде,
трябва да схванем сократовата ирония. Именно отрицателният отговор на Сократ е
това, което хвърля нова и неочаквана светлина върху въпроса и което ни
позволява един позитивен поглед навътре към сократовата концепция за човека. Ние не може да разберем природата на човека
по същия начин, по който сме способни да разкрием природата на физическите
неща. Физическите неща могат да бъдат описани съобразно техните обективни
качества, а човекът може да бъде охарактеризиран и дефиниран единствено от
гледна точка на неговото съзнание. Този факт поставя един принципно нов
проблем, който не може да бъде разрешен посредством обичайните ни методи на
изследване. Емпирическото наблюдение и логическият анализ, в смисъла, в който
тези понятия бяха използвани в досократическата философия, тук се оказват
недостатъчни и неадекватни, защото единствено
благодарение на нашето непосредствено общуване с човешките същества ние
проникваме в естеството на човека. Трябва действително да се сблъскаме с
човека, да се срещнем с него лице в лице, за да го разберем. Следователно
специфичната характеристика на философията на Сократ не е новото обективно
съдържание, а новата активност и функция на мисленето. Философията, която до него бе схващана като интелектуален монолог, се
превръща в диалог. Единствено чрез средствата на диалогичното и диалектично
мислене ние може да пристъпим към познанието на човешката природа. Преди него
истината може би се е смятала като нещо застинало, нещо, което би могло да се
улови чрез усилията на един отделен мислител и с лекота да се предаде и сподели
с други. Но Сократ не би могъл повече да се придържа към този възглед. Да се
вмъкне истината в душата на човека - казва Платон в ,Държавата“, - е точно
толкова невъзможно, колкото и да се върне зрението на човек, сляп по рождение.
Истината по природа е резултат от диалектическо мислене. Тя не може да бъде
придобита извън постоянното взаимодействие между субектите в един взаимен обмен
на въпроси и отговори. Следователно тя не прилича на физическите предмети, а трябва
да бъде разбрана като резултат от един
социален акт. Тук ние стигаме до един индиректен отговор на въпроса „Какво
е човекът?“
Следва продължение
Ернст Касирер, „Изследване на човека“, С., Изд. „Гал-ико“ 1996.
Коментари
Публикуване на коментар