Рудолф Ото, "Идеята за святото" (Първа глава - Рационално и ирационално)
Първа глава
РАЦИОНАЛНО И ИРАЦИОНАЛНО
Съществено за всяка теистична идея за Бога изобщо, обаче от изключително и първостепенно значение за християнската, е обстоятелството, че тя ясно и категорично обхваща и определя божественото с предикатите дух, разум, воля, целенасочена воля, добра воля, всемогъщество, единосъщие, осъзнатост и други, и че със самото това тя бива мислена в съответствие с личностно разумното, както човек го открива в ограничена и скована форма в самия себе си. (Същевременно всички тези предикати на божественото биват мислени като „абсолютни”, т.е. като „завършени”.) Така че всички те са точни и ясни понятия, достъпни за мисълта, за мисловния анализ и за дефиниране. Поискаме ли да наречем един предмет, способен да бъде мислен ясно в понятия, рационален, трябва и описаната чрез тези предикати същност на божественото да се определи като рационална, и религията, която го признава и отстоява, да е рационална религия. Единствено чрез нея е възможно „вярата“ да се изрази с ясни понятия като убеждение, противоположно на „чувството“. И поне в християнството думите на Фауст не отговарят на истината:
Чувството е всичко, име, ехо, дим.
В тези слова на Фауст „име“ е равнозначно на понятие. Ние обаче смятаме за белег на висшата степен на развитие и превъзходството на една религия обстоятелството, че тя има „понятия“ и изразени в понятия познания за свръхсетивното (а именно познания за вярата), изразени както в току-що споменатите понятия, така и в други, които я доусъвършенстват. А фактът, че християнството има свои понятия, и то внушителни по своята яснота, достъпност и пълнота, е (не единственият, не дори и основният обаче) много съществен белег за превъзходството му над други религиозни степени и форми.
Длъжни сме да подчертаем категорично и най-напред именно това обстоятелство. После обаче искаме да предупредим за възможно недоразумение, което би довело до едно погрешно и едностранчиво схващане, а именно че рационалните предикати – като споменатите по-горе и други подобни, изчерпват същността на божественото. Недоразумението произтича от езика и понятийния свят на назидателното слово, на дидактическото разглеждане в проповедта и обучението, та дори и на нашето Свещено Писание. Тук рационалното има превес и сякаш определя значението на цялото. Ала трябваше да се очаква още отнапред, че в случая рационалното е на преден план, защото всеки език, доколкото се състои от думи, се стреми предимно да ни предостави понятия. И колкото по-ясни и еднозначни са те, толкова по-съвършен е езикът. Но дори рационалните предикати обикновено да имат превес, те толкова малко изчерпват идеята за божественото, че са валидни само за и отнесени към нещо ирационално, в каквото се превръщат и самите те. Безспорно е, че са още и същностни предикати, но те са синтетични същностни предикати и могат да бъдат разбрани правилно само по този начин, т.е. когато се приложат към един предмет като техен носител, който самият още не е познат в тях, също не може и да бъде познат в тях, а следва да бъде познат по друг, свойствен само нему начин. Защото той все някак трябва да се обхване: ако не бе така, нямаше какво да кажем за него изобщо. Всъщност дори и мистиката няма това предвид, наричайки го arrēton[1], защото в противен случай би се реализирала само в мълчание. Но в повечето случаи тъкмо тя е била твърде многословна.
2. Ето че тук за първи път се натъкваме на противоречието между рационализма и дълбинната религия. Това противоречие и отличителните му белези ще ни занимават занапред доста често. Обаче първият и най-ярък белег на рационализма, с който се свързват всички останали, се забелязва именно тук. Често соченото различие, че рационализмът бил отрицание на „чудото“, а неговата противоположност – потвърждението му, очевидно е погрешно или най-малкото твърде повърхностно. Защото общоприетата теория за чудото като случайно прекъсване на естествената причинна връзка посредством едно същество, което я е положило и следователно трябва да бъде неин господар, е възможно „най-рационална“. Рационалистите достатъчно често са допускали „възможността на чудото“ в този му смисъл, а понякога дори са я конструирали a priori. Както и убедени нерационалисти са били достатъчно често равнодушни към въпроса за „чудото“. При рационализма и неговата противоположност става дума по-скоро за своеобразна качествена разлика в нагласата и в чувствените-съдържания на самото набожно-битие. А тази разлика се обуславя значително от това дали рационалното в идеята за Бога надделява над ирационалното, или изцяло го изключва, както и обратното. Често срещаното твърдение, че ортодоксията била майка на рационализма, е отчасти вярно. Ала не и просто заради това, че изобщо се е основавала на доктрини и доктринерски школи. Същото са правили и най-заклетите мистици. Причината е, че ортодоксалната доктрина не съумя да отдаде на ирационалното на своя предмет заслуженото и в смиреното преживяване на божественото да го съхрани живо, както и че в очевидното си непризнаване на ирационалното тя по-скоро едностранчиво рационализира идеята за Бога.
Тази тенденция за рационализиране преобладава дори и днес, и не само в теологията, а и в по-общите религиозни изследвания, та чак до най-ниските нива. На нея са подчинени изследванията на митовете, проучванията на религията на „примитивните“, опитите за конструиране на изходите и първоначалата на религията и т.н. Но и без да се прилагат отнапред отвлечените рационални понятия, от които изхождахме, все пак в тях и в постепенното им развитие се съзира основният проблем и като техни предвестници се конструират по-малко ценни и значими представи и понятия: обаче винаги се имат предвид представи и понятия, а на всичко отгоре и „естествени“ понятия, т.е. такива, които се срещат и в сферата на всеобщите човешки представи. При това с една почти заслужаваща възхищение енергия и майсторство се затварят очите пред най-характерното, специфичното за религиозното изживяване, тъй както се проявява и в първите си най-примитивни признаци и изяви, факт, заслужаващ възхищение или по-скоро удивление: защото, ако има сфера на човешко преживяване, където се забелязва нещо свойствено само за тази сфера, случващо се само в нея, то това е именно религиозната. Несъмнено, погледът на врага е по-изострен от този на някои съмишленици или неутрални теоретици. От страна на противника често се знае твърде точно, че цялото „мистично безчинство“ няма нищо общо с „разум“. И все пак това е полезен подтик, за да отбележим, че религията не се идентифицира със своя рационален изказ, както и за да изясним отношението между нейните моменти така, че да бъде разбираема и за самата себе си.
Рудолф Ото, "Идеята за святото", Университетско издателство "Св. Климент Охридски", 2013.
Коментари
Публикуване на коментар