Карл Ясперс, "За европейския дух"

Преди Първата световна война общността на европейските нации, единството на Европа, изглеждаше разбиращо се от само себе си. Сега ни се привижда като райско времето, когато от Германия се пътуваше до Рим без паспорт и се гледаше като странност нуждата от паспорт при желание да се пътува за Санкт Петербург. Но в онова състояние трябва да е било заложено нещо фундаментално превратно. Едва ли някой си е давал радикално сметка за това. Отделни мислители казваха обаче как стоят нещата. Маркс бе видял неудържимостта в сферата на икономико-социалното. Относно субстанцията на човешкото пророците на епохата бяха Киркегор и Ницше, опитали се – безуспешно – да разбудят от съня на самозаблудите. Християнското е все още привидност, казваше Киркегор. Бог е мъртъв, нихилизмът напира, казваше Ницше. Европейското единство бе един слаб образователен феномен за висшия социален слой. Онова, което тогава минаваше за Европа, очевидно отпадна. Искаме ли да живеем на европейска почва, трябва да допуснем действието на едно по-дълбоко начало. Разочарованието, причинено от две световни войни, ни принуждава да почукаме по всички европейски структури, за да видим доколко са станали кухи.

Вече нямаме доверие в хуманизма. Но го обичаме и искаме да направим всичко, за да го запазим.

Вече нямаме доверие в модерната цивилизация, в науката и техниката. Но разбираме световно-историческата им значимост и в никакъв случай не искаме да се откажем от тях, а с всички сили се стремим да ги развиваме и формираме смислено.

Вече нямаме доверие в обществото на германско-романските нации с неговото политическо равновесие. Но искаме да спасим идеята за единството на самостоятелните, свободните европейски нации.

Вече нямаме безусловно доверие в християнските църкви. Но се държим здраво за тях като за скъпоценни съдини на една незаменима традиция.

Хуманизъм, цивилизация, политическо равновесие, църкви, всичките тези велики неща изглежда са се превърнали в някаква авансцена. На тях не може да се разчита. Те са неотменни, но не са достатъчни.Образованието на хуманизма изглежда днес като жизнена мощ, лишена от сила. Вече няма хора като Томас Мор или Пико делла Мирандола. – Идеята за прогреса, присъща на цивилизацията, бе разбулена като човешка дързост; днес прогресът се ограничава за нашето съзнание до рационалната наука и техниката, които стоят двусмислено в служба както на доброто, така и на злото. – Идеята за равновесието на властите прикриваше разрушителното противоречие, налично в изискването за абсолютния суверенитет на всяка държавна нация, необходимо рушащо общността. – Някога движещата напред живота духовна власт на църквата е изтласкана днес в особени области, в неделята на съществуването. Липсва ѝ вдъхновяващата пневма, която прави безусловен живота от духа.

Карл Ясперс

Ние трябва да се завърнем по-дълбоко към нашите исторически начала, там, откъдето всички тези обезсилени власти са взимали някога силата си. Ние трябва да бягаме от привичките и конвенционално предизвиканите чувства към онова, от което и с насоченост към което черпим жизнената си сериозност.

Какво е Европа?

Нима тя е малкият полуостров, който продължава азиатския континент до Атлантика? Или е по-скоро един ментален принцип, устояван на тази територия, принципът на Запада? Така мислената Европа обхваща през Античността гръко-римската образователна общност, живееща около Средиземно море. През Средновековието тя стига дотам, докъдето стига християнството: християнското е Европа. През Новото време обаче Европа се мислеше географски като земята, стигаща до Урал, а ментално като формацията, присвояваща си колонизаторски земното кълбо, при което белият човек налагаше навсякъде валидността на една привилегия.

В Европа през всички времена е имало битки и войни. Но хората са се самоосъзнавали като съпринадлежно ментално единство, противостоящо на варварите, неверниците, езичниците, нецивилизованите. Европа никога не е била сама. Тя е стояла – очи в очи с персите, исляма, монголите, норманите, унгарците, турците – винаги на ръба на залеза…

Европа като Запад стига толкова далеч, колкото и библейската религия, включвайки Америка и Русия. Малкият европейски континент остава само почвата, върху която тази култура се е развивала някога, в продължения на хилядолетия, преди да се разпространи, населявайки и формирайки северна Азия и Америка.

Към това обаче от ментална перспектива се добавя нещо съвсем различно. Откакто за западните хора Китай и Индия вече не са чужди територии, имащи общи интереси с Полинезия, Австралия и Африка, откакто автохтонните там разгръщания на човешкото битие със самобитните им интелектуални произведения бяха опознати и обикнати, европейското самосъзнание преживява една промяна. Изчезва европейското високомерие, изчезва самоувереността, по силата на която историята на Запада беше наричана световна история, а чуждите култури бяха излагани в музеи по етнология и разглеждани като предмет на експлоатация и любопитство, и когато дори Хегел можеше да каже: „Светът е обходен по море и е за европейците нещо затворено в кръг. Онова, което още не е завладяно от тях, или не си струва труда, или вече е определено за завладяване”…

Паралелността на три големи самостоятелни интелектуални развития – в Китай, в Индия, на Запад – е очевидна. За християнската вяра Христос е оста на световната история. Ходът на нещата се движи към Него и от Него чак до последния съд над света. За емпиричното наблюдение – което не вижда нужда да се съобразява с религиозната вяра – оста на световната история се намира във вековете от 800 до 200 г. пр. Хр. Това е времето от Омир до Архимед, времето на големите старозаветни пророци и на Заратустра – времето на упанишадите и на Буда –времето от песните на Шъ-дзин за Лаодзъ и Конфуций чак до Джуандзъ.

През това време са постигнати всички основни идеи на по-късните култури. Към тях посредством ренесанси постоянно се завръщат в Китай, в Индия и на Запад. Общо за това време е, че в човешките гранични ситуации са възникнали най-съществените въпроси – че човекът познава себе си в своята крехкост и заедно с това произвежда образите и идеите, чрез които въпреки това успява да живее по-нататък – че се слага начало на религиите на спасението – че навлиза рационалността – че и в трите региона накрая настъпва едно сриване на възприеманата като критична епоха чрез формирането на деспотични велики империи. Паралелното умопостигане на това хилядолетие е едно от най-вълнуващите световно-исторически познания, които можем да постигнем. Колкото по-назад се връщаме в историята, толкова по-взаимно подобни ставаме. Когато трите свята са се срещнали, те са можели да се разбират, защото въпреки всички различия е ставало дума за едно и също – за фундаменталните въпроси на човешкото битие. През следващите хилядолетия от тези взаимно подобни мисловни начала са последвали съвсем различни развития.

Радикалната разлика на Европа от Китай и Индия се появява обаче едва през последните четири века: универсалната наука и техниката. Тя произвежда превъзходството на Европа, моментното й световно господство, което в дългосрочна перспектива действително означава, че техниката и науката с всички техни последствия са се превърнали в световна участ…

Платон

Ако искаме да посочваме с имена: Европа е Библията и Античността. Европа е Омир, Есхил, Софокъл, Еврипид, тя е Фидий, тя е Платон, Аристотел и Плотин, тя е Вергилий и Хораций, тя е Данте, Шекспир, Гьоте, тя е Сервантес, и Расин, и Молиер, тя е Леонардо, Рафаел, Микеланджело, Рембрант, Веласкес, тя е Бах, Моцарт, Бетховен, тя е Августин, Анселм, Тома, Николай от Куза, Спиноза, Паскал, Кант, Хегел, тя е Цицерон, Еразъм, Волтер. Европа е в катедралите, и в дворците, и в руините, тя е Йерусалим, Атина, Рим, Париж, Оскфорд, Женева, Ваймар. Европа е демокрацията на Атина, на републиканския Рим, на швейцарците и холандците, на англосаксонците. Няма да стигнем до предел, решим ли да изброяваме всичко, скъпо на сърцето ни – едно неизмерно богатство на ума, на нравствеността, на вярата. Такива имена говорят на онзи, който е живял в онова, което те именуват: в исторически уникалното. Смисълът от подобно удостоверяване е да отведе към представите и към източниците, към градовете, пейзажите и творбите, към монументите и книгите, към документите на великите хора. Това е най-добрият, всъщност единственият път към знанието за онова, което е Европа. По него пламва любовта ни и ни свързва.

Ние избираме три думи, за да конструираме най-същинското на Европа: свобода, история, наука.

Свобода

Свободата държи европееца в безпокойство и движение. Защото той желае свободата и същевременно знае, че не я има. Там, където е сигурен, че я притежава, той вече я е загубил. Свободата е принадлежна на човека като човек. Европеецът обаче е осъзнал това. Що е свобода?

Свободата е преодоляване на произвола. Защото свободата съвпада с необходимостта на истинното. Когато съм свободен, аз не пожелавам, защото така искам, а понеже съм бил убеден в правилността. Затова претенцията на свободата е да действа не по произвол, не от сляпа подчиненост и не поради външна принуда, а от собствена увереност, от разбиране. Оттам идва претенцията сам да узнаваш, актуално да осъществяваш, да искаш, изхождайки от собствено начало чрез дирене на котвата, спусната в началото на всички неща…

Струва ни се, че европейското се състои от тези две неща: дълбочината на човешката комуникация между самобитийни отделни човеци и съзнателната работа по свободата на обществените състояния чрез формите на общностно формиране на волята. Но абсолютната истина, а с това и свободата, никога не е постигната, истината е на път. Ние не живеем във вечността на съвършеното съзвучие на душите, а във времето, което означава – в постоянно несъвършеното трябва-да-ставам-друг. Оттук съдържанието на свободата се открива чрез две фундаментални европейски явления:

Животът в полярности.

Животът на предела.

Първо – животът в полярности: Европа е развила контрапозициите към всяка позиция. Навярно тя е себе си само чрез това, че във възможност е всичко. Затова е готова да приема всичко, което идва отвън, не само като противостоящо ѝ, но и въвеждайки го в самата себе си като елемент на своята собствена същност.

Европа познава мащабните, всеобхватни социални устройства и безпокойството на революциите. Тя е консервативна и пак тя осъществява радикални промени. Тя познава примирението в религиозна съкровеност и пропадането в нихилистично отрицание. Тя почита християнско-универсалната идея за авторитета и не по-малко идеята за просвещението. Тя гради във философията големите системи и позволява рушенето им от пророци, прогласяващи истината. Тя живее в съзнанието на обхватното социално цяло и заедно с това в интимността на личното и частното…

Европа открива обосноваването на това по фундамента си диалектично съществуване в началото на своята традиция. Още Библията, основата на европейския живот, приютява в себе си полярностите по един уникален начин. Тя е свещената книга, която отваря в хода на столетията пространство за всички възможности и ги освещава. – В корена на Европа стои освен това голямата антитеза между Античността и християнството, които противоборстват и се единяват и до днес. – Европейски са плодотворните противоречия между църква и държава, нация и империя, романски и германски нации, католицизъм и протестантство, теология и философия, а днес навярно между Русия и Америка като ново въплъщение на плодотворната полярност, при която едната страна би претърпяла разпад без другата. Европа привързва едно с друго онова, което същевременно отпраща в крайни противоположности: свят и трансценденция, наука и вяра, светска форма и религия.

Европа няма да е вярна на свободата си там, където изгуби тези полярности и се укроти било в някакъв строй, забравящ границите си, било в крайности, отричащи реда, било в единия от полюсите, когато той се превърне в цялото. Обратно, Европа е отново налице там, където открито, свободно съхранява възможностите си в напрежението между противоположностите и, изхождайки от своя принцип, става всред промяната на ситуациите наново неизчислимо креативна…

В субективността той (европеецът) е единственият, който има опит от началото: че съм свободен не чрез самия себе си, а че тъкмо там, където се усещам същински свободен, аз същевременно се усещам дарен на самия себе си от трансцендентния фундамент. Аз мога да отпадна от самия себе си – това е загадъчната граница, на която съответства възможният опит от подареността на себе си. Екзистенцията, която можем да бъдем, върви само ведно с трансценденцията, чрез която сме. Там, където екзистенцията се уверява в себе си, тя със същия замах добива увереност за трансценденцията…

В свободата имат корена си два други европейски феномена: съзнанието за история и волята за наука.

История

От свободата израства волята за история. Защото европеецът иска конкретна свобода, тоест свободата на хората в съзвучие едни с други и с изпълващия ги свят.

Единствено на Запад в съзнанието на отделния човек свободата е свързана със свободата на състоянията. Тъй като обаче свободата никога не е постижима от всички и поради това в западния смисъл – от никого, за добиването на свободата става необходима историята. Устремът към свободата произвежда историята…

Само на Запад претенцията на свободата за история е довела до движение към политическа свобода. Защото човекът може да е свободен само тогава, когато са свободни и хората около него, затова той трябва да отхвърли изолиращата се, некомуникативна свобода. Навсякъде, а също така и в Европа, е налице откъсването на отделни хора като отшелници, философи, светци, които, независими вече от света, достигат една висша, достойна за възхищение, лична суверенност. Конкретната свобода обаче израства само в съвместността като преобразяване на човека заедно с неговия свят…

Роля при определянето на по-нататъшния ход играе и историческото съзнание. Няма същинска история без знание за историята. Затова само в Европа съществува универсална историческа наука и философия на историята.

Защото обаче се вижда, че ходът на нещата протича така, както никой преди това, нито изследовател, нито философ на историята, е знаел или искал, тъй като зад съзнанието на човека се случва нещо решаващо, което той все пак задейства чрез съзнанието си, затова нашето схващане за историята остава отворено и питащо. Колкото по-ясно познаваме исторически, толкова повече изчезват прогнозиращите тотални схващания. Историята не е стигнала до своя край.

Наука

Свободата изисква наука: наука, разбирана не само като необвързано спокойно занимание през свободното време, не само като практическа техника за целите на всекидневието, не само като игра на строго заключаващата мисъл, а като безусловно, универсално желание за познаване на познаваемото. Страстта към наука е толкова свойствена на Европа, колкото и огромните постижения на науките благодарение на модерните изследвания.

Европейската наука е неограничено насочена към всичко, което е, и към всичко, което е мислимо. Няма нищо, което да няма стойност за нея; изглежда, че тя се разпилява в безкрайното. Каквото и да познава обаче, тя го включва в някакъв контекст. Тя обединява универсалната широта с концентрирането на всичко познато в космоса на науките.

Тя не търпи никакво забулване; тя не позволява спокойствието на фиксираните мнения. Нейната безмилостна критика извежда на светло факти и възможности. Тя обръща обаче своята критична независимост по всяко време и срещу самата себе си. Тя осветява методите си, познава широтата на знанието си, смисъла и границите на познанието си.

Такава наука отива далеч оттатък китайските, индийските, а също и древно елинските начала. Елинската наука е само една предпоставка и възпитателно средство. Откъде идва тази нова наука, кои са импулсите за нейната поява? Тя не би възникнала без библейската религия. Смисълът на това твърдение е:

Светът като творение Божие трябва да е благ по същността си. Затова всичко, което е, защото е творение, е достойно за познаване. Познатото обаче нерядко влиза в противоречие с редовете, възприемани дотогава като саморазбиращи се. Ако те са изглеждали като включени във всеобхватния логос (както е в елинската картина на света и елинското съзнание за битието), тогава науката, тъкмо като логос, осъществява пробив в логоса. Затвореността на познанието е пожертвана в името на безкрайното изследване; спокойствието на добре подреденото схващане – в името на непрестанната проблематичност. Логосът на науката се приближава до алогона и нахлува в него, подчинявайки себе си. Взаимодействието на мисловните проекти и постигнатите чрез тях познания е това, което насочва към постоянната борба за истината. В действие е обаче и още един импулс, по-дълбок от тази борба с явленията, целяща разкриване на битието. Това, че Бог е създал света, Го прави да изглежда отговорен за това как той е. Познанието се превръща в настъпление срещу Бога. Защото обаче този тип познание се основава от своя страна върху Божието изискване за безусловна истинност, затова в началата на науката се разгръща един импулс да бъде питан Бог за аргументи срещу Бога. Това е един импулс, който преминава от Иов през цялото европейско мислене. Тази страст, съдържаща в себе си апелиращо нагоре обвинение, съчетана с любовта към всичко, което е Божие творение, е произвела европейската наука: европейската наука, която после продължава за известно време съществуването си и без тези импулси.

Знанието прави свободен. От гледна точка на мисленето, решаваща е не външната свобода, която дава господство на знанието над природните сили в ограничени зони. Решаваща е вътрешната свобода…

Това, което Европа е като напор към свобода, като същинска история, като източник на универсална наука, тъкмо то задава нейната принципна незавършимост. Защото свободата, историята, науката никога не достигат целта си. Затова Европа не е в края си и затова трябва отново и отново да се показва какво можем да бъдем, изхождайки от нашия фундамент. Посочените същностни характеристики трябва, тъкмо защото не могат да бъдат нечие притежание, постоянно да ни откриват нови шансове. Времевостта е в Европа сериозно нещо…

Какво можем да искаме от европейското самосъзнание?

Никой не може да знае какво ще се случи. В неопределения хоризонт на европейското бъдеще обаче всеки може да пита себе си къде стои и какво иска. Ние сме винаги само в него, а не отвън и не над него. Живеем ли със съзнанието колко малко в хода на нещата може или даже никак не може да бъде променяно от отделния човек, то и това тъкмо не се знае от никого. Никой няма нужда да знае за какво го използва като инструмент трансценденцията. Самото питане за това е гордост. Нашата човешка работа е да долавяме възможното във всеобхватното, което никога не бихме могли да обозрем.

За нас, европейците, тук може да бъде окуражаваща следната мисъл: това, което Европа е произвела, следва да бъде интелектуално преодоляно от самата Европа. От хилядолетната същност на Европа следва шансът за продължаване на движението към ново творчество в съвременната ситуация на света.

Към световния ред

Никъде идеята за човека не е била отстоявана с толкова енергия, колкото в Европа. Библията познава едно единствено начало за всички хора. Всеки, който е човек, трябва да бъде припознаван като човек.

Макар европейците да носят вина за най-позорните дела, все пак европейци са и тези, които са успели най-непредвзето да разберат какво са другите. Предишният напор на навън е преобразуван в едно желание за разбиране на другия и в комуникация с човека чрез универсална отвореност.

Освобождението на света се съдържа в тази идея. Ние като европейци можем да искаме само един свят, в който Европа има своето място, в който обаче нито Европа, нито някоя друга култура господства над всички останали, един свят, в който хората взаимно гарантират свободата си и са причастни едни други във взаимна ангажираност.

Ние живеем не от европейска, а от западна идея, защото тя включва Америка и Русия. Една идея, която иска да стане общочовешка…

Схематично алтернативата звучи така: световна империя или световен ред.

Световна империя означава световният мир да се осигурява от една единствена власт, която от едно място на земята налага принуда над всички. Световният ред би бил единство без единна власт освен онази, която произтича от договорената чрез общи решения. Срещу подчиняването на всички от едно място застава общият ред при отказ на всеки един от суверенитет.

Предишните империи – предхристиянските в Изтока и Египет, империите на Китай и Индия, Римската империя – наистина са установявали посвоему грандиозен порядък, но насилнически, диктаторски, несвободен. Само в ограничени области, за кратко в Атина и Рим, в късносредновековните градове, а после, траейки и до днес, в Швейцария, Холандия, Франция, Англия и Америка, са израснали свободни състояния  – от собствена сила, произтекла от самовъзпитанието на тези народи и при щастливи обстоятелства, но със залог на живота: засега само на Запад, ала и тук не съвършено, а по-скоро с недостатъци и противоречия, стоейки при това под постоянна заплаха…

Един пример (за връзката на най-малкото с най-голямото) е диалогът. Тъй както ние като отделни хора подхождаме един към друг, така се отнасят помежду си и организациите, партиите, държавите в съответния им едър мащаб. Защото всичко се основава върху това, че се понасяме взаимно и върху начина, по който го правим: от първоначално само външния компромис във всекидневните дела чак до вътрешното доверие. И тъй като световният ред е възможен само тогава, когато се възцари основното поведение, характерно за смисления, тоест водения посредством солидарност и любов диалог, който не се прекратява при никакви обстоятелства, затова всекидневното ни поведение в нашия собствен дом действително е източникът на световния ред. Това, което се случва в цялото, става възможно чрез онова, което върши всеки поотделно. Отделният човек трябва да поставя изисквания пред себе си: да може да заеме гледната точка на всеки друг, да извежда на светло истината в хода на комуникацията, да не закоравява сърцето си, а да остава открит при вслушването, при готовността за активна помощ и за преосмисляне на собствените си възгледи. Възможностите за комуникация се превръщат в основен въпрос на отиващия към самия себе си човек.

Към преобразяването на библейската религия

Европейският хуманизъм се характеризира открай време чрез своята противоположност. Тя е недоволството от приютеността в един дедуциран свят, безпокойството да не се пропусне същественото във времевото съществуване заради щастието в света. Антихуманистичният импулс е не само разрушителен, щом като хуманизмът става екзистенциално неистинен като образователен свят, потънал в доволство от менталното си богатство, но и сам е начало.

Най-силният контраудар е християнството. Макар то да си създава като християнски хуманизъм винаги нови, светски възможни форми, все пак в християнството е вложено онова, което преломно се обръща срещу всичко, което води към успокоената, ментално прикътваща човека нагласа към света.

Но днес Европа е не само в една фаза на антихуманистични изисквания, произтичащи от граничните ситуации на съвременните катастрофи. Християнството и библейската религия от своя страна също биват приемани от едни и активно отричани от други. Цялата полярност на хуманизма и християнството е под заплахата да изчезне…

Постави ли се обаче въпросът какво би могла да бъде Европа без Библията, стъпвайки върху своите пред-библейски и пред-елински начала, винаги става ясно едно и също: ние сме това, което сме, посредством библейската религия и посредством секуларизиранията, произлезли от тази религия – от основанията на хуманността до мотивите на модерната наука и силите, движещи големите ни модерни философи. Действително е така: без Библията затъваме в нищото. Ние не можем да се откажем от историческия си произход. Пътят на нихилизма като резултат от определени развития в християнството, сиреч сам той християнски обусловен, е голямата тема на Ницше. Но нихилизмът може да е само мигновен преход. Защото той не е нищо сам по себе си, а има битие от противопоставянето срещу нещо друго.

Както изглежда, Европа се намира в критичния момент на подготовката. Всред сриването на всичко, било устойчиво досега, европеецът е свободен за поемане по пътища, които предусещаме, без да ги познаваме. Това е голямата свобода пред все още пустото, която ни плаши…

Никой не може да измисли онова, което ще бъде. Да се правят проекти за него означава то да бъде сътворявано. Само неопределено може да се каже: Библията и Античността, каквито са те за нас, не са достатъчни. И двете трябва да бъдат преобразени чрез едно ново тяхно усвояване. Метаморфозата на библейската религия е жизненоважният въпрос на идващото време.

От къде може да дойде преображението? Само от първоначалната вяра, от която е произлязла и самата Библия, от началото, което не се е появявало в някакво време, а винаги е, от вечно истинното: човек и Бог, екзистенция и трансценденция. Всичко друго изглежда като надградено в сравнение с онова, което за иудеите и християните, а също и за исляма, има фундамента си в библейската религия.

Наистина, библейската религия постоянно преобразява своята явеност и заедно с това своите одежди. Кое е онова, което остава фундаментално неизменно? То позволява да бъде изказвано само абстрактно: единият Бог. Трансценденцията на Бога-Творец. Срещата на човека с Бог. Божията повеля: изборът между добро и зло е изцяло валиден за човека. Съзнанието за историчност. Смисълът и достойнството на страданието. Отвореността за неунищожимите неща.

В Библията господстват полярности, стигащи до взаимно изключващи се противоположности: религия на култа и профетична религия, отхвърляща култа; религия на закона и религия на любовта; религия на избрания народ и общочовешка религия; религия на Христа и религия на Иисус, Който казва: защо Ме наричаш благ; никой не е благ, освен един Бог. Истинската вяра се изплъзва от фиксирането в един полюс. Преобразяването на нейната одежда се изисква от всяка нова епоха, за да бъде спасена истината на верската субстанция.

През Библията преминава една страст, която е уникална, защото е отнесена към Бога. Тя е депозита на едно хилядолетие човешки гранични ситуации…

Дръзвам да вярвам: не, адските наказания не са единственият път; човекът може да стигне до своята сериозност човешки и истинно.

Успоредно с религиите в църковния им облик и в полярна противоположност спрямо тях, философията ще бъде, както в Античността, една форма, в която хората ще откриват кротко и без врява безусловната си сериозност. Днес в много европейски страни под името екзистенциална философия е в процес на ставане мисленето на една обща жизнена практика, представена наистина в много различни варианти, стигащи до взаимна отчужденост, водени навярно от сродни импулси…

Пред нас стои не някакъв общовалиден образ на човека, както е в измамния идеал на стоиците, а пътят на човека. Ние държим посоката, ако се придържаме към три изисквания: 1. Безгранична комуникация на човек с човека, произхождаща от дълбините на екзистенциална, изпълнената с любов борба, в която се генерира истина, действаща чак до почтеното взаимно понасяне чрез компромисите на съществуването; – 2. Да станем господари на мислите си, да не се прекланяме пред никой от ликовете на окончателното знание, да не се обвързваме с никоя гледна точка и с никакъв „изъм”. – 3. Да признаваме любовта за висш водач, да поставяме под условия неизбежната омраза и възможно най-бързо да я потушаваме.

Но не казват ли: екзистенциалната философия е мечта и бълнуване? Ако е мечта, така дръзвам да отговоря, тя навярно е сред онези мечти, от които от памтивека се е родило онова, което е било човешко и за което си струва да се живее.

Ако обаче ни се завива свят от липсата на почва под краката – а най-екстремното изглежда все още да ни предстои –, и тогава е валидно: Когато всичко потъва, остава Бог. Достатъчно е, че има трансценденция.

 И Европа не е последното за нас. Ние ставаме европейци при условието, че ставаме всъщност хора – това значи да ставаме хора от дълбините на началото и целта, а те и двете са при Бога.

---

Карл Ясперс, За еврпейския дух, превод от немски Георги Каприев, - В: Християнство и култура, 11 (2012) (есен), 61-82.

Виж целия текст в сп. Философия