Луций Сенека, „Писма до Луцилий“, писмо XLI

XLI

СЕНЕКА ПОЗДРАВЯВА ЛУЦИЛИЙ

(1) Постъпваш чудесно и спасително за себe си, ако, както ми пишеш, продължаваш упорито да вървиш към правилния начин на мисленe — глупаво е човек да се моли за него, ако може да го постигне сам. Няма какво да протягаме ръце към небето и да молим пазача на храма да ни пусне досами ухото на статуята на божеството, като че ли по-добре ще ни чуе: Бог е близо до теб, той е с теб, той е вътре в теб. (2) Искам да кажа следното, Луцилий: имаме в себе си свещен дух, наблюдател и страж на доброто и злото в нас. Както се отнасяме ние към него, така се отнася и той към нас. Всъщност никой без Бога не може да бъде достоен човек; може ли някой да се издигне над съдбата, освен ако Бог не му помогне? Той ни дава благородни и правилни съвети. Във всеки достоен мъж има:

„някакъв бог, но не знаем какъв е."

(3) Попадал ли си насред полето в гора от вековни, необикновено високи дървета, които, разперили клони, едно на друго си затулват небето? Исполинските стволове, усойното място, почудата от гъстия, непроницаем мрак насред открито поле ще породят у теб вяра в Божественото. Ако видиш как със свода си подпира планината пещера, която, без да е направена от човешка ръка, самата природа е врязала дълбоко-дълбоко в скалата — тя ще разтърси душата ти с усещането за някаква божественост. Почитаме изворите на големите реки; там, където от скрито място избликват буйни води, поставяме олтари: почитаме топлите извори, а някои езера са свещени заради тъмните си води или огромната си дълбочина.

(4) Ако видиш човек, невъзмутим пред опасности, недосегаем за съблазни, сред нещастия — шастлив, сред бури — спокоен, който гледа хората отвисоко, а боговете — очи в очи, няма ли да се преклониш пред него? Няма ли да кажеш: „Това е нещо тъй велико и тъй възвишено, невероятно е да е подобно на презряното тяло. в което се намира. Божествена сила се с вселила в него.“ (5) Един дух извисен, уравновесен, който подминава всичко като маловажно, който се надсмива над нашите страхове и нашите копнежи — такъв дух е движен от небесна сила. Подобно величие не може да устои без божествена подкрепа. Следователно той в по-голямага си част е там, откъдето е слязъл. Наистина, слънчевите лъчи докосват земята, но те са там, откъдето излизат; по същия начин великият и свещен дух, който ни е пратен, за да познаем Божественото по-отблизо, се намира сред нас, но остава свързан със своя източник: от него зависи, към него е обърнат, към него се стреми: в нашия свят участва като нещо по-добро.

(6) Тогава какво представлява този дух? Това е духъг, който  не се осланя на друго благо, освен на собственото; защото какво по-глупаво от това, да хвалиш у човека нещо чуждо нему? Какво по-налудничаво от това, да се възхищаваш на неща, които в миг могат да преминат у другиго? Златната юзда не прави коня по-добър. По един начин излиза на арената опитоменият лъв с позлатена грива, от изтощение принуден да търпи украшението, а по съвсем друг — дивият лъв с непокътнат нрав. Той, естествено, е бърз в атаката — какъвто впрочем природата е поискала да бъде — той е внушителен с дивата си красота и неговото украшение е това, че никой не може да го погледне без страх: той винаги ще бъде предпочетен прел вялия си позлатен събрат.

(7) Никой не бива да се гордее с нещо, което не е негово. Хвалим лозата, ако филизите ѝ са отрупани с плод, ако тежестта на родитбата ѝ превие до земята подпорките; та кой би предпочел вместо нея лозница, от която висят златни гроздове, златни листа? Присъщата на лозата добродетел е плодовитостта. По същия начин в човека заслужава похвала онова, което е лично негово. Някой си имал много красиви роби и хубава къща, много засявал, много дават под лихва; нищо от тези неща не е в самия него, а — около него.

(8) Похвали в човека това, което не може нито да му се отнеме, нито да му се даде, което е характерно само за него. Питаш какво е това. Духът, и в духа — съвършеният разум. Защото човекът е разумно същество. Следователно неговото благо достига своето съвършенство, ако изпълни това, за което се е родил. (9) А какво е това, което изисква от него разумът? Най-лесното — да живее според собствената си природа. Но всеобщото безумие го прави трудно; един друг се тласкаме към порока. А как могат да се обърнат към спасение хората, когато никой не ги задържа, а тълпи народ ги бутат надолу. Бъди здрав.

---

Луций Сенека, "Нравствени писма до Луцилий", (прев. Анна Шуледко), С., Изд. Рива, 2001.