Себеосъществяването или приемането на кръста

 

Карл Ранер

Себеосъществяването или приемането на кръста

        Вероятно и без психология може да се каже нещо „психологически” значимо. Твърде абстрактно казаното може да бъде съвсем конкретно, понеже позволява по-отчетливо да се види онова, което е валидно навсякъде, но същевременно лесно бива забулено от второстепенни неща.Понякога днес оставаме с впечатлението, че хората твърде често стават нещастни защото на всяка цена желаят да бъдат щастливи.Те страдат тъкмо от страха на фрустрацията: боят се, че нещо, което не са преживели, може да им убегне преди да са започнали; при това те знаят, че скоро трябва да тръгват и че не им остава много от времето, в което ще се случи нещо, което те прави щастлив. По тази причина те смятат, че най-важното било да се грижат нищо да не им убегне. При този страх, че не могат да изплюскат всичко на трапезата на живота, в действителност нищо не се вкусва, а всичко само се „натъпква” и така се разваля стомаха. В заключение на тях всичко им убягва и нищо не се преживява истински, тъй като е съществувало желанието всичко да бъде преживяно.

         Лесно може да се види, че по този начин нищо не се получава. Всъщност всеки знае за това обстоятелство. Защото – и сега ще го кажем абстрактно, за да стане по-ясно – трябва да се осмисли само следния факт: С оглед свободата на деянието възможностите са и остават винаги по-големи от това, което в действителност се случва; никога  не можеш да бъдеш едновременно на всички места; улавянето на една възможност винаги е отказ от някаква друга, освен ако не разполагаш с безкрайно време за живот; човек винаги се вглежда отвъд осъщественото и този поглед съдържа в себе си не само предвестието за нещо друго ново, което се приближава, но също така и отказа от многото, дори от всичко, освен от нищожно малкото, което тъкмо бива реализирано; много от нещата повече няма да се случат, защото те биха могли да бъдат единствено там, където сега стои тъкмо реализираното. Ограничената действителност е тъкмо смъртта на безкрайно възможното, което умира неродено в утробата на действителността. Както бе казано, това обстоятелство би могло лесно да се види. А също и изводът оттук е очевиден – тъкмо невъзмутимата способност да се откажеш от нещо принадлежи към онова висше изкуство на живота, което за пръв път прави свободна и поносима нашата насъщност.

         В действителност обаче тази древна мъдрост за необходимостта  от „Мяра”, съвсем не прогонва нашия фрустрационен страх. Та защо, пита „онова” в нас, трябва да изоставим възможното, за да уловим малкото и сигурно да го задържим? Би могло да се случи, че улавяме фалшивото и оставяме да ни убегне правилното, решаващото, а също и освобождаващото /избавляващото/. Как можем да знаем със сигурност това? Та нали, сериозно  погледнато, не можем да изпитаме възможното като такова, а само действително изпробванот; никога не се знае дали тогава, когато се действа скромно и с мяра, не се залага на погрешната карта.

 

Превод: доц. дфн Владимир Теохаров