Каннитферстан

Каннитферстан

Йохан Петер Хебел

(10.05.1769 -  22.9.1826)

Каннитферстан

Йохан Петер Хебел
(10.05.1769 -  22.9.1826)

Ако желае човек, има ежедневно възможност както в Емердинген, така и в Гунделфинген, също толкова добре и в Амстердам, да прави наблюдения над непостоянството на всички земни неща и да стане доволен от своята съдба, дори и за него да не летят много печени гълъби във въздуха. Но по най-странния заобиколен път един немски млад занаятчия стигна чрез една заблуда до истината и до нейното познание. Защото когато той дойде в този голям и богат търговски град, пълен с великолепни къщи и люлеещи се кораби, и заети хора, на очите му се наби веднага една толкова голяма и красива къща, каквато той не беше доживял да види през цялото си странстване от Тутлинген до Амстердам. Дълго той наблюдава с почуда това ценно здание, което имаше на покрива си шест комина, най-красивите корнизи и високи прозорци, по-високи от вратите на бащината му къща у дома. Най-накрая той не можа да се сдържи и заприказва един от минувачите. „Добри приятелю - заговори го той - не бихте ли могли да ми кажете, как се казва господинът, на когото принадлежи тази прекрасна къща с прозорци, пълни с лалета, звездни цветя и левкои?“ Мъжът, който вероятно имаше по-важна работа и за нещастие разбираше също толкова много от немския език, колкото и питащият от холандския, а именно точно нищо, каза кратко и троснато: „Каннитферстан“ и изтича по права линия нататък. Това беше само една холандска дума или три, ако се наблюдава по-внимателно и означава на немски: „Не разбирам.“ Но добрият странник вярваше, че това е името на някой мъж, за когото той питаше. „Това трябва да е един особено богат човек, господин Каннитферстан“, си помисли той и продължи пътя си. От улица на улица той стигна до гърдите на морето, което там се казва: Хет Ай или на немски: дас Ипсилон. Там стоеше кораб до кораб, мачта до мачта и в началото той не знаеше как ще се пребори със своите две единствени очи, че да може да види и наблюдава достатъчно добре всички тези странности, докато най-накрая един огромен кораб не привлече неговото внимание, който съвсем скоро беше пристигнал от Източна Индия и който в момента биваше разтоварван. Така цели редици от сандъци и вързопи бяха наредени едни до други и едни върху други на сушата. Все още от същите биваха изваждани навън, под които се намираха бъчви, пълни със захар и кафе, пълни с ориз и черен пипер и с извинение, с нечистотиите на мишки. След като той наблюдава това достатъчно дълго, попита най-накрая един човек, който изнасяше на рамо един сандък, как се нарича щастливия човек, на когото морето изхвърля всички тези стоки на брега. „Каннитферстан“, беше отговорът. Тогава той си помисли: „Хаха, виж ти! Какво чудо! Само този може да построи подобни къщи в света и да сложи такива лалета пред прозорците в позлатени саксии, комуто морето изхвърля такива богатства на брега“. Тогава той отново се върна назад и констатира едно много тъжно наблюдение за себе си, какъв беден дявол е той измежду толкова богати хора на света. И тогава той тъкмо си помисли: И аз веднъж да можех да съм толкова добре, колкото добре е този господин Каннитферстан, отиде зад ъгъла и видя едно голямо погребално шествие. Четири коня, забулени в черно теглиха тъжно и бавно една в черно покрита погребална кола, като че ли знаеха, че водят един мъртвец към неговия покой. Дълго шествие от приятели и познати на умрелия вървеше подире, двойка до двойка покрити с черни палта и безмълвни. В далечината биеше самотна камбана. Печално чувство обзе сега нашия странник, което не подминава нито един добър човек, когато види мъртвец, и той остана с шапка в ръце благоговейно, докато всичко премина. Тогава той се доближи до един, който наум пресмяташе какво би спечелил от памука си, ако центнерът поскъпне с десет гулдена, хвана го внимателно за палтото и го помоли чистосърдечно за извинение. „Това трябва да е бил добър Ваш приятел – каза той – за когото бие камбаната, че Вие така опечалено и замислено да вървите?“ – „Каннитферстан!“, беше отговорът. Тогава от очите на нашият човек от Тутлинген се отрониха две големи сълзи и на сърцето му отведнъж стана тежко и отново леко. „Беден Каннитферстан“ – се провикна той – „какво ти остана от всичкото това богатство? Каквото и аз ще получа някога от моята бедност: една рокля за умрели и една ленена кърпа и може би от всичките твои красиви цветя, един розмарин върху студените гърди или едно седефче“. С тази мисъл той изпрати мъртвеца до гроба, сякаш и той принадлежеше към шествието, видя да полагат предполагаемият господин Каннитферстан във вечното му жилище и беше много повече трогнат от холандската проповед, от която не разбра и дума, отколкото от немските, на които не обръщаше внимание. Най-накрая той си тръгна заедно с другите с леко сърце, хапна с апетит в една хижа, където разбираха немски, парче лимбурско сирене и когато нещо му дотежеше, че всички хора на света са толкова богати, а той толкова беден, тогава той си помисляше за господин Каннитферстан от Амстердам, за неговата голяма къща, за неговия богат кораб и за неговия тесен гроб.

Hebel, Johan Peter, Kallendergeschichten. Frankfurt am Main, 1973, S. 26-29.

Превод от немски: Мария Кирева

Редакция: Мирослав Бачев