ПОЛЕЗНАТА“ ГРАНИЦА СРЕЩУ ЛОШАТА БЕЗКРАЙНОСТ

„ПОЛЕЗНАТА“ ГРАНИЦА СРЕЩУ ЛОШАТА БЕЗКРАЙНОСТ

Мирослав Бачев

„Граница“ и „безкрайност“ са често срещани думи в ежедневния живот, особено „граница“. Дали обаче съдържанието, което влагаме в тези думи, като понятия, е винаги ясно и конкретно? Разбира се, понятията „граница“ и „безкрайност“ съдържат множество значения поради простата причина, че са пределно общи понятия. Тук ще се опитаме да ги разгледаме в контекста на една метафизична перспектива.

Много често в религиозната лексика, а особено в тази на съвременните духовни доктрини, понятието „безкрайност“ играе широка роля – то се употребява както за човешките (духовни) способности, така и за природната определеност, още и в най-висш смисъл за абсолютната реалност. Дали обаче това понятие е винаги толкова „позитивно“, ще разгледаме накратко по-надолу. Настоящият текст има за цел не някакво пълноценно изложение на проблема за една „лоша безкрайност“, а по-скоро да бъде стимул за едно по-изчистено мислене, да кажем най-сетне едно мислене в понятия, чисто мислене, каквото е (или трябва, в крайна сметка, да бъде) философското мислене, поне в едно негово сполучливо определение.

Терминът „лоша безкрайност“ принадлежи на Хегел; този термин присъства в произведението му Науката логика. Преди да разгледаме обаче какво има предвид Хегел, бих искал да се върнем назад в историята. Един от най-широко дискутираните в историята на философията текстове е несъмнено Метафизика на Аристотел. Т. нар. от него „първа философия“ разглежда най-общите въпроси за битието, първите начала и принципи, и всичко това е определено като първа наука и мъдрост. Оттук мъдрите хора са именно такива, защото владеят общото положение и познават причините. Конкретните знания имат за предмет отделни области от съществуващото, а философията (метафизиката) разглежда причината за битието на всичко. Според Аристотел разсъжденията се подразделят (степенуват) на практически, творчески и умозрителни. Частите на умозрителната философия са математика, физика и теология (при Аристотел „теологика“): последната е най-божествената и най-ценната, защото изучава свръхсетивната и неподвижна (т.е. неизменяема) субстанция. Ще се опитам накратко да представя най-важните пунктове тук във връзка с интересуващата ни тема. Според Аристотел вън от всяко съмнение е, че има някакво начало на всичко и причините на нещата не могат да отиват до безкрайност. Какво означава това? – Ако няма нищо „Първо“, това означава, че изобщо няма никаква причина на съществуващото. Всичко в битието е в движение, което означава и че непрестанно се изменя. В редицата на причинно-следствените отношения трябва да бъде предположена и определена една първа причина, която е нещо движещо, без самото то да е движено – то е определено като нещо вечно. Това е първата и неподвижна субстанция, наречено още „неподвижния двигател“ на съществуващото. С други думи ако редицата на причина и следствие би клоняла към безкрайност, това означава, че за мисленето няма да е възможно да разбере и още по-малко да определи „началото“ на битието. Бихме могли да кажем, че в метафизичен смисъл това е една лоша безкрайност. В случая редицата на причините задължително трябва да има граница, която е определена като „първо начало“ и „първа причина“, неподвижна и неизменна субстанция, която е отделена от сетивните неща, няма части, оттук тя е неделима, неограничена, неизменна и неизменяема. С други думи това е Бог – първата причина в редът на причините на съществуващото. В книга 12 на Метафизика Аристотел определя животът на Бога като прекрасен и вечен; Бог е същество, което е добро във висша степен. Тази първа същност няма материя и е една и единствена. Най-висшето в битието е неговата първа причина, т.е. Бог, който е първо начало и последна цел. Следователно допускането на такава метафизична граница е условието, при което може да бъде мислен Бог като първа причина и първи двигател, сам неподвижен и оттук неизменяем (всяко движение предполага изменение). В този смисъл Бог е онази Граница, отвъд която мисленето не може да премине, ако не иска да попадне в една безплодна безкрайност. Но тази граница в мисленето за Бога не противоречи по никакъв начин на неговата безкрайност. Безкрайността е качество на Бога, границата е необходима за мисленето за него като причина на съществуващото.

В Науката логика Хегел критикува схващането за  „безкрайния прогрес“, предимно що се отнася до количествената безкрайност и „прелитане отвъд границата“. Хегел нарича това „лоша безкрайност“; тази безкрайност не се отнася до предмета, а по-скоро до субекта на мисленето. Лошата безкрайност е количествено определената безкрайност, която снема всички граници и е лоша тъкмо поради това. Тя е лоша, защото е отрицание на крайното. Но това далеч не е утвърдителната безкрайност, която е необходима за мисленето на битието изобщо, тя е опит да се излезе отвъд крайното, като крайното тук вече не изчезва в безкрайното. Безкрайното в този смисъл не трябва да се схваща като противоположно на крайното. Според определението на безкрайният прогрес безкрайното и крайното трябва да се изключат едно друго (или да бъдат в единство, което за Хегел е същото като първото), докато в утвърдителната безкрайност във всяко едно от тях „се крие определеността на другото“. При определянето на безкрайното не може да се избегне крайното. Крайното съдържа безкрайното и безкрайното съдържа крайното, но не като единство, но двете са моменти на едно конкретно цяло. Илюстрация на лошата безкрайност е правата линия, при която безкрайността е от двете ѝ страни и е излизане навън в една неопределеност, истинската безкрайност, утвърдителната безкрайност е илюстрована като кръг, тя се е върнала обратно в себе си, „достигналата себе си линия“, именно без начална точка и край. Според Хегел отношението между крайно и безкрайно има отношение и към причинността: няма причина без действие (следствие), както и няма действие без причина и според една лоша безкрайност всяка причина ще бъде вече и с това действие, което означава, че не може да се стигне до „първа“ причина.

Представихме двата текста – на Аристотел и Хегел – не за да противопоставяме безкрайното на границата – нещо, което само по себе си не би имало никакъв полезен смисъл, но за да стимулираме мисленето към задълбочаване в понятията, което със сигурност ще допринесе за по-голяма конкретност и по-голяма подреденост в осмислянето на пределно общите понятия.

Безкрайността е качество на Бог като такъв „за себе си“, като разгърнал се в битието на своята безкрайност, на целокупността си. За нашето мислене обаче границата запазва своята ценност именно като нещо, което определя конкретно понятията ни, посредством които можем да мислим първата причина като първо начало, като „първото“ изобщо.

Литература:

Аристотел (2000). Метафизика, София: Сонм.

Хегел, Г.В.Ф. (2001). Науката логика, т. 1., София: Европа.

Автор: Мирослав Бачев

Първоначално публикувана в сп. Житно зърно, година XXXVII, бр. 29 (2015) , с. 22-23.